Корабът на изкуплението

Бяха достатъчно близо един до друг, за да свържат мислите си по конджоинърския начин. Тя вля в главата му картини, изобразяващи смъртта на Ризургам. Той видя последните часове, когато машината на вълците, която сега всички наричаха „оръжието на инхибиторите”, стигна до самото сърце на звездата, забивайки невидима гравитационна кюретка дълбоко в ядрото ѝ, където се осъществяваше ядрено горене. Направеният по този начин тунел бе изключително тесен, не по-широк от няколко километра в най-дълбоката си точка, и макар звездата да беше обезкървена, процесът не приличаше на неконтролируемо кръвопролитие. Вместо това на материята в горящото ядро бе позволено да бликне навън във вид на дъга, на стълб от изстиващ моментално адски огън, който се разпространяваше от повърхността на звездата с половината от скоростта на светлината. Сдържан и насочван от пулсациите на същата гравитационна енергия, която бе пробила тунела в Делта Павонис, стълбът бе превит във вид на широка парабола, за да се изсипе върху осветената част на Ризургам, където в момента беше ден. Ефектът при достигането ѝ до повърхността му беше катастрофален и практически мигновен. Атмосферата се изпари светкавично, секунди по-късно същата съдба сполетя и ледените калпаци по полюсите и малкото открити водни басейни. Останала без въздух и вода, кората се разтопи под въздействието на лъча, който оставяше вишневочервен белег по лицето на планетата. Ударните вълни от първоначалния сблъсък обхванаха целия свят и унищожиха живота и върху неосветената в момента част: всяко човешко същество, всеки организъм, донесен от хората на Ризургам. Но те щяха да умрат съвсем скоро и без тези ударни вълни. Само след часове нощната в момента част щеше да обърне лице към слънцето на системата. Лъчът продължаваше да изгаря, тъй като енергийният кладенец в сърцето на Делта Павонис все още бе почти непокътнат. Кората на Ризургам вече бе изгоряла, но лъчът продължаваше да впива зъби в мантията на планетата.

За три седмици Ризургам бе превърнат в сгорещена до червено купчина пепел, от която се вдигаше дим, а от някогашните му размери бяха останали само осемдесет процента. Тогава лъчът се премести към друга цел, към друг свят, и започна същия унищожителен акт. Изчерпването на материята в сърцето на Делта Павонис в крайна сметка щеше да превърне и него самия в студена шушулка, когато недостигът на материя щеше да причини внезапно спиране на ядреното горене. Фелка каза, че това все още не се беше случило, поне ако се съдеше по светлинните сигнали, които долавяха от системата, но когато станеше, събитието най-вероятно щеше да бъде неописуемо яростно.

— Така че, както виждаш — продължи обясненията си тя, — имаме късмет, че успяхме да спасим и тези хора. Вината за смъртта на другите не е наша. Ние просто направихме онова, което беше правилно при съществуващите обстоятелства. Ако не се бяхме появили, можеха да се объркат хиляда други неща. Флотата на Скейд щеше да пристигне така или иначе, и със сигурност нямаше да бъде по-склонна да преговаря.

Клавейн си спомни ужасния блясък от един умиращ междузвезден кораб и как с решението си да унищожи „Куче грозде” собственоръчно бе подписал окончателната смъртна присъда на Галиана. Дори сега тази мисъл беше непоносимо болезнена.

— Скейд умря, нали? Аз я убих, в междузвездното пространство. Другите елементи от нейната флота действаха автономно, дори когато ги нападнахме.

— Всичко беше автономно — отвърна Фелка. Тя като че ли избягваше тази тема и това възбуди любопитството му.

Той проследи известно време обикалящия около едно дърво голям пъстър папагал.

— Нямам нищо против да се съветват с мен по стратегически въпрос, но не се стремя към власт на този кораб. Първо, той не е „мой”, независимо какво си е мислела Вольова. Прекалено стар съм, за да поемам командването. Освен това, за какво съм на кораба? Той вече си има капитан — Капитана.

Фелка понижи глас.

— Значи си спомняш Капитана?

— Помня онова, което ни каза Вольова. Не си спомням някога да съм разговарял със самия Капитан. Той все така ли ръководи нещата, както ни беше уверила Вольова?

Тонът ѝ беше все така внимателен.

— Зависи какво разбираш под „ръководи нещата”. Инфраструктурата му е все още запазена, но така и не е дал знак за съзнателна същност откакто сме напуснали Делта Павонис.

— Тогава значи Капитанът е мъртъв?

— Не, не може да е и това. Замесен е в прекалено много аспекти от корабните функции, така обясни Вольова. Когато имал навика да изпада в някое от своите кататонични състояния, все едно някой дръпвал щепсела на целия кораб. Такова нещо не се е случвало. Корабът продължава да се грижи за себе си, осигурява действието на цялостния механизъм, залавя се да си прави сам ремонт и да се обнови.

Клавейн кимна.

— В такъв случай Капитанът функционира все още на подсъзнателно, но не и на разумно ниво? Като пациент, чиито мозъчни функции осигуряват дишането му, но почти нищо повече?