Корабът на изкуплението

— Когато евакуирането завърши, когато отведем от планетата толкова хора, колкото успеем, триумвирът ще иска да използва „Буревестник” за себе си. Казва, че било за слава и изкупление. Звучи ми като самоубийствена мисия, Лайл.

— И аз стигнах горе-долу до същото заключение, Антоанет. — Синтетичният глас на Мерик звучеше изнервящо спокойно. — Тя умира, доколкото разбирам, така че това не е самоубийство в стария смисъл… но правенето на тази разлика е абсолютно безсмислено. Предполагам, иска да изкупи миналото си.

— Хури, другата жена, казва, че тя не е чудовището, което са направили от нея хората на Ризургам. — Антоанет поддържаше гласа си равен и спокоен като този на Мерик с цената на доста усилия. Двамата засягаха ужасна тема, обикаляха около отсъствие, което никой от тях не желаеше да признае. — Но предполагам, че в миналото си все пак е извършила някои лоши неща.

— В такъв случай ставаме двама. Да, Антоанет, знам какво те тревожи. Но не трябва да се притесняваш за мен.

— Тя мисли, че ти си просто кораб, Лайл. И никой няма да ѝ каже истината, защото всички страшно много се нуждаят от нейното сътрудничество. Не че ако ѝ кажеха, нещо щеше да се промени… — Младата жена не довърши мисълта си; мразеше се, задето се чувстваше толкова тъжна. — Ти ще умреш, нали? Най-накрая, така, както щеше да стане преди всички тези години, ако татко и Зейвиър не ти бяха помогнали.

— Аз го заслужавах, Антоанет. Извърших нещо ужасно и се изплъзнах от лапите на правосъдието.

— Но, Лайл…

Усещаше парене в очите. В цялото ѝ същество започваха да се надигат сълзи, глупави, ирационални сълзи, заради които се презираше. Беше обичала кораба си, после го беше мразила… мразила заради лъжата, в която бе замесен баща ѝ, заради лъжата, която ѝ бяха казали; и след това го бе обикнала отново, защото корабът и призракът на Лайл Мерик, който го обитаваше, бяха осезаема връзка с баща ѝ. И след като бе постигнала това помирение, ножът отново се бе завъртял в раната. Отнемаха ѝ онова, което се бе научила да обича, онази кучка Вольова измъкваше от ръцете ѝ последната връзка с баща ѝ…

Защо всичко винаги трябваше да става по трудния начин? Единственото ѝ желание бе да спази един обет.

— Антоанет?

— Бихме могли да те отделим оттук — каза тя. — Да те извадим от кораба и да те заменим с обикновена субперсона. Не е нужно Вольова да знае за това, нали?

— Не, Антоанет. Дошло е и моето време. Ако тя иска слава и изкупление, защо тогава аз да не мога да взема мъничко от тях за себе си?

— Ти вече промени положението. Няма никаква нужда от по-голяма саможертва.

— Но въпреки това аз правя този избор. Няма да ми се сърдиш за него, нали?

— Не — отвърна тя, но гласът ѝ изневери за момент. — Няма.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Антоанет?

Тя потърка очи, засрамена от сълзите си и същевременно — обзета от странно ликуване.

— Какво, Лайл?

— Че ще продължаваш да се грижиш добре за себе си, каквото и да се случи оттук нататък.

Тя кимна.

— Обещавам. Ще го направя.

— Това е добре. Искам да кажа още нещо и после мисля, че всеки може да си върви по пътя. Аз мога да продължа сам с евакуирането на хората. Всъщност категорично отказвам да ти позволя да се излагаш на по-нататъшна опасност, като продължаваш да летиш на борда ми. Как ти се струва тази заповед? Впечатлена си, нали? Не мислеше, че съм способен на това.

— Не, Корабе, не мислех.

Младата жена се усмихна, напук на себе си.

— И едно последно нещо, Антоанет. За мен беше удоволствие да служа под твоите команди. Удоволствие и чест. А сега, моля те, отиди да си намериш друг кораб, за предпочитане по-голям и по-хубав, на който да бъдеш капитан. Сигурен съм, че ще се справиш прекрасно с тази задача.

Тя стана от мястото си.

— Ще се постарая, обещавам.

— В това не се и съмнявам.

Антоанет тръгна към вратата, но на прага се поколеба.

— Сбогом, Лайл — каза тя.

— Сбогом, госпожичке.

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

Измъкнаха го треперещ от отворения ковчег. Той се чувстваше като спасен в последния момент, давещ се през зимата човек. Започна да фокусира лицата на хората наоколо, но не разпозна веднага нито едно от тях. Някой хвърли термално одеяло около раменете му. Гледаха го без да говорят, защото предполагаха, че не му беше до разговори и би предпочел да се ориентира със собствени сили.