Корабът на изкуплението

— Аз умирам, Клавейн. Нямам бъдеще. При подходяща интервенция бих могла да оцелея още няколко седмици, не повече. На някой друг свят може би ще успеят да направят за мен още, стига, разбира се, някъде все още да са запазени съществуващите преди чумата технологии, но това ще включва досадни неща като замразяване, нещо, което ми се е случвало предостатъчно пъти за едно съществуване. Затова смятам, че това е краят. — Вдигна китката си с тънка като на птица кост и потупа по леглото. — Поверявам ти този скапан, чудовищен кораб. Можеш да го отведеш заедно с хората далече оттук, веднъж щом приключим операцията по евакуирането. Ето, давам ти го. Твой е. — Тя повиши глас, усилие, което може би ѝ струваше повече, отколкото той бе в състояние да предположи. — Чуваш ли, Капитане? Сега корабът е на Клавейн. Следователно аз си подавам оставката като триумвир.

— Капитан ли…? — попита Клавейн.

Тя се усмихна.

— Ще разбереш, не се притеснявай.

— Аз ще се погрижа за евакуираните — увери я Клавейн. А после кимна и към Хури. — Имате думата ми. Обещавам, че няма да предам доверието ти, триумвир.

Вольова го накара да замълчи с уморено махване на ръка.

— Вярвам ти. Ти ми изглеждаш от хората, които си вършат работата докрай.

Той се почеса по брадата.

— В такъв случай има само още едно нещо.

— Оръжията ли? Кой ще ги получи в крайна сметка? Е, не се тревожи. Вече съм мислила за това.

Той зачака, оглеждайки поредицата от абстрактни сиви гънки, която представляваше отпуснатото върху леглото тяло на триумвира.

— Ето какво предлагам — обяви тя със слаб като шепот на вятъра глас. — И то не подлежи на преговори. — Тогава премести отново вниманието си към Антоанет. — Ти. Как каза, че ти е името?

— Бакс — отвърна, почти заеквайки, младата жена.

— Хмм. — Ако се съдеше по тона на Иля, това бе най-безинтересното нещо, което беше чувала в живота си. — А корабът ти… товарния… наистина ли е толкова голям и бърз, както се твърди?

Антоанет сви рамене.

— Така смятам.

— Тогава вземам и него. Няма да ти трябва, щом приключим с евакуирането на планетата. Вие по-добре се погрижете да приключите с тази работа преди да съм умряла.

Клавейн погледна към Бакс и след това — отново към Вольова.

— За какво ти е корабът ѝ, Иля?

— За слава — отвърна пренебрежително тя. — За слава и изкупление. За какво друго според теб?

Антоанет Бакс седеше сама на мостика на кораба си, корабът, който беше неин и преди това — на баща ѝ, корабът, който някога беше обичала и после беше мразила, корабът, който бе част от нея, като плътта ѝ, със съзнанието, че това е последният път. За добро или за лошо, нищо вече нямаше да бъде същото от сега нататък. Беше дошъл моментът да приключи процеса, започнал с онова излитане от карусел Ню Копенхаген, имащо за цел осъществяването на един абсурден и глупав обет от детството ѝ. Въпреки цялата си глупост, той бе роден от нежност ѝ обич, а я бе отвел насред войната и в огромната смазваща машина на самата история. Само ако знаеше, ако нещо ѝ бе подсказало какво щеше да се случи, как щеше да се замеси в историята на Клавейн, история, която бе започнала векове преди собственото ѝ раждане и щеше да я откъсне от средата ѝ и да я отнесе на светлинни години от дома и десетилетия в бъдещето… тогава може би щеше да изгуби кураж и да се откаже от изпълнението на обета. Може би. Но не беше изключено и да реагира по съвсем друг начин — да погледне страха си право в лицето и да се изпълни с дори още по-непреклонна решимост да изпълни онова, което си бе обещала да направи преди толкова години. Напълно възможно беше да постъпи именно така. Който си е твърдоглав, остава такъв до гроб… ако това не беше личното ѝ мото, време беше да го направи такова. Баща ѝ може би нямаше да одобри, но тя бе убедена, че в дълбините на сърцето си щеше да се съгласи и може би дори да се изпълни с възхищение към нея заради него.

— Корабе?

— Да, Антоанет?

— Всичко е наред, знаеш ли. Нямам нищо против. Можеш да продължаваш да ме наричаш „госпожичке”.

— Това винаги е било само преструвка. — Бийст или по-точно Лайл Мерик — направи пауза. — Справих се по-скоро добре, не мислиш ли?

Татко е имал право да ти се довери. Ти наистина се грижеше за мен, нали?

Толкова добре, колкото успявах. Което не беше толкова добре, колкото се надявах. Но и ти не улесняваше нещата. Но това е неизбежно, като се има предвид кой ти е баща. Той не беше от предпазливите и ти си наследила това му качество.

— Но се справихме, Корабе. И продължаваме да се справяме. Това все пак означава нещо, нали?

— Така мисля.

— Корабе… Лайл…

— Антоанет?

— Знаеш какво иска триумвирът, нали?

Мерик не и отговори в продължение на няколко секунди. Цял живот си бе въобразявала, че паузите бяха вкарани като украса в разговорите на субперсоната, но сега вече знаеше, че са напълно реални. Съзнанието на симулацията на Мерик беше доста близко до нормалната човешка мисъл, така че паузите му говореха за истински ретроспекции.

— Да, Зейвиър ме информира.

Антоанет се зарадва, че поне не ѝ се налагаше тя да го запознае с тази част от уговорката.