Корабът на изкуплението

Клавейн поседя на ръба на ковчега няколко минути, докато усети в краката си достатъчно енергия, за да се потътри из стаята. Спъна се в последния момент, но успя да падне грациозно, сякаш внезапно бе решил да се подпре на бронираната рамка на прозореца. Взря се през стъклото. Не виждаше нищо освен тъмнина и собственото си призрачно отражение. Изглеждаше като без очи, очните му кухини бяха със сенки, също толкова черни, както и вакуумът навън. Изпълваше го непреодолимо усещане за дежа вю, чувството, че вече е бил тук, и е съзерцавал подобното си на маска лице. Той опъна нишката на спомените, докато се освободи, и си припомни една, организирана в последния момент дипломатическа мисия, една приближаваща към окупирания Марс совалка, предстоящата конфронтация с един стар враг и приятел на име Галиана… и си спомни, че даже тогава, преди четиристотин години, макар вече май да бяха и повече, се почувства прекалено стар за света, прекалено стар за ролята, която му налагаше той. Ако тогава знаеше какво му предстои, или щеше да се изсмее, или да полудее. Беше му се струвало, че това е краят на живота му, а в действителност се бе оказало само миг от неговото начало, който сега трудно отделяше от детството си.

Погледна назад към хората, които го бяха довели, и после нагоре, към тавана.

— Намалете осветлението — обади се някой.

Отражението му изчезна. Сега успяваше да види нещо друго освен тъмнина. Беше рояк звезди в едната полусфера на небето. Червени, сини, златни и смразяващо бели. Едни бяха по-ярки от други, но той не виждаше познати съзвездия. Но струпването на звезди в едната част на небето означаваше само едно — все още се движеха релативистично, все още с близка до светлинната скорост.

Клавейн се обърна към групичката хора.

— Мина ли битката? — попита той.

Бледа тъмнокоса жена отговори от името на всички:

— Да, Клавейн. — Говореше топло, но не с абсолютната увереност, която бе очаквал. — Да, мина. Влязохме в бой с трите конджоинърски кораба, като унищожихме единия и повредихме другите два.

— Само ги повредихте?

— Симулациите не го представиха съвсем правилно — отвърна жената. Тя се приближи до Клавейн и напъха под носа му чаша с някаква кафява течност. Той се вгледа в лицето и косата ѝ. В тях имаше нещо познато, нещо, което пробуди същите стари спомени, раздвижени от отражението му в прозорчето. — Ето, изпий това. Възстановяващи медишинки от арсенала на Иля. Ще ти подейства превъзходно.

Клавейн пое чашата от ръката ѝ и подуши бульона. Миришеше на шоколад, а бе очаквал чай. Отпи малко от него.

— Благодаря — каза той. — Имаш ли нещо против, ако те попитам как се казваш?

— Ни най-малко. Аз съм Фелка. Познаваш ме много добре.

Той я погледна и сви рамене.

— Струваш ми се позната…

— Изпий го. Мисля, че имаш нужда от него.

Паметта му се възвръщаше на части, като електричеството в останал за известно време без ток град: светват квартал след квартал, докато нормалното захранване се възстанови напълно. Дори когато се чувстваше добре, му прилагаха все нови и нови терапии с медишинки, всяка една от които въздействаше върху конкретна мозъчна функция и се даваше в още по-фино определени дози от предишната, докато Клавейн гримасничеше и не съдействаше особено охотно. Най-накрая стигна дотам да не желае никога повече да види чаша с топъл шоколад.

След няколко часа заключиха, че е неврологично здрав. Все още имаше неща, които не си спомняше с особена точност, но му обясниха, че това е в допустимите рамки на обичайната амнезия, придружаваща излизането от замразено състояние, и не говори за неприятен развой на събитията. Дадоха му биомонитор под формата на леко наметало, назначиха му издължен бронзов слуга и му казаха, че е свободен да се движи където иска.

— Не е ли редно да попитам защо ме събудихте?

— Ще стигнем и до това, но по-късно — отвърна Скорпион, който явно командваше парада. — Няма причина да бързаме толкова, Клавейн.

— Но доколкото разбирам, трябва да се вземе някакво решение?

Скорпион погледна към един от другите лидери, някаква жена на име Антоанет Бакс. Имаше големи очи и луничав нос и той усещаше, че има спомени и за нея, но все още не ги беше изнамерил. Тя кимна почти незабележимо в отговор.

— Не бихме те събудили само заради гледката, Клавейн — увери го Скорпион. — Става дума за един голям боклук, дори при изгасени светлини.

Някъде в сърцето на огромния кораб имаше място, което му се струваше, че принадлежи на съвсем друга част на вселената. Това бе една полянка, място с трева, дървета и синтетично синьо небе. Във въздуха се носеха холографски птици: папагали, колибри и други от този род, които прелитаха от дърво на дърво, оставяйки кометоподобни следи от ярки основни цветове. Водопадът в далечината изглеждаше подозрително истински, обвит в синкавобяла мъгла там, където падаше в малко тъмно езеро.