Корабът на изкуплението

Той се замисли за жестокия баланс на нещата: образуващите нещо като уравнение перспективи на космическата борба — продължаващи хилядолетия битки, раздиращи лицето на галактиката — противопоставени срещу безкрайно по-величествени перспективи на космическа тишина. Мислеше си за въртящи се около оста си светове и луни, чиито дни не бяха преброени, а сезоните им бяха незапомнени. Помисли си за звездите, които живееха и умираха в отсъствието на разумни наблюдатели, пламтящи в безсмисления мрак до края на времената, без нито една съзнателна мисъл да наруши леденото спокойствие между тук и вечността. Машините можеха пак да обикалят из тези космически степи и в известен смисъл да преработват и тълкуват фактите, но нямаше да има нито признателност, нито любов, нито омраза, нито загуба, нито болка, само анализ, докато последният проблясък на мощност изчезне в последната верига, така че финалният алгоритъм да замре, така и без да бъде довършен.

Разбира се, той беше безнадеждно антропоморфен. Цялата драма засягаше само местната група галактики. Отвъд тях, не само на десетки, а на стотици милиони светлинни години оттук, съществуваха други подобни групи, струпвания на десет-двайсет галактики, свързани в мрака от взаимодействието на своята гравитация. Бяха прекалено далече, за да си въобразява, че може да се стигне до тях, но така или иначе съществуваха някъде там. Бяха застрашително безмълвни… но това не означаваше непременно, че са лишени от разум. Може би бяха научили колко ценно е мълчанието. Величествената история на живота в Млечния път може би представляваше само една скромна нишка в нещо отрезвяващо със своите размери. Може би в крайна сметка даже нямаше значение какво щеше да се случи тук. Изпълнявайки сляпо дадените им в далечното галактическо време инструкции, вълците можеха да задушат разумния живот сега или да преведат една негова нишка през най-тежката криза. И може би нито един от възможните изходи всъщност нямаше значение, така както унищожението на живота на един-единствен остров не би променило кой знае какво от богатия живот, кипящ върху един цял свят.

Или пък това имаше по-голямо значение от каквото и да било друго.

Клавейн го прозря с внезапна, спираща сърцето яснота: единственото, което имаше значение, беше тук и сега. Единственото, което имаше значение, беше оцеляването. Разумът, който се подчиняваше и приемаше собственото си унищожение, независимо какви бяха дългосрочните доводи, независимо колко благородна беше по-висшата кауза, не беше от този тип разум, който би имал интерес да опази.

Нито от тип, на който би имал интерес да служи. Като всеки друг труден избор, който му се бе налагало да прави някога, сърцевината на проблема беше детински лесна: можеше да отстъпи оръжията и да приеме да стане съучастник в предстоящото унищожение на човечеството с пълното съзнание, че е дал своята дан за окончателната съдба на разума. Или можеше да вземе оръжията сега или поне толкова, доколкото успееше да се добере, и да се изправи срещу тиранията.

Може би щеше да бъде безсмислено. Може би така неизбежното просто щеше да се отложи във времето. Но ако случаят беше такъв, какво щеше да му навреди да опита?

[Клавейн…]

Изпълни го безбрежно спокойствие. Сега вече всичко беше ясно. Щеше да ѝ каже, че е решил да вземе оръжията и да се опълчи срещу ставащото, а бъдещата история можеше да върви по дяволите. Той беше Невил Клавейн и никога в живота си не се беше предавал.

Но внезапно нещо друго привлече вниманието му. „Зодиакална светлина” беше улучен. Големият кораб се разцепваше на две.

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Здравей, Клавейн — каза Иля Вольова. Наложи се да напрегне вниманието си, за да разбере какво изрича немощният ѝ, подобен на шумолене на хартия глас. — Радвам се най-сетне да те видя. Ще се приближиш ли?

Той тръгна към леглото ѝ, неспособен да повярва, че това е триумвирът. Изглеждаше ужасно болна, но същевременно усещаше дълбокото ѝ спокойствие. Изражението ѝ, доколкото можеше да го разчете, тъй като очите ѝ бяха скрити зад сиви очила, говореше за умиротворено чувство за изпълнен дълг, за уморено въодушевление, което идва в резултат на приключването на някакво дълго и трудно дело.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Иля — рече той.

Ръкува се с нея изключително внимателно. Вече бе научил, че макар да бе ранена, беше излязла отново, за да се включи в битката. Лишена от нужната протекция, беше облъчена от такова количество радиация, с което не бяха в състояние да се справят дори широкоспектърните медишинки.

Тя щеше да умре и то, скоро.

— Много си приличаш с твоя пълномощник, Клавейн — заяви все така едва-чуто тя. — И много се различаваш от него. В теб има нещо тържествено, което липсва в машината. Или пък просто вече те познавам по-добре като противник. Съвсем не съм убедена, че преди те уважавах.

— А сега?

— Накара ме да се позамисля на няколко пъти, това мога да го кажа със сигурност.