Корабът на изкуплението

Органичният разум не може да достигне организацията, която е необходима за успешното преминаване през сблъсъка. Сътрудничеството между видовете просто не е възможно в тези мащаби. Ако един вид избива всички останали, галактическите култури никога няма да се обединят в достатъчна степен, за да предприемат толкова масивна и продължителна програма като операцията по избягване на сблъсъка. И не защото няма да видят, че нещо трябва да се направи, а защото всеки вид ще предлага своя стратегия, свое предпочитано решение на проблема, и ще държи на него на всяка цена. Предизвиканите от това спорове няма да отстъпят с нищо на Войната на зазоряване.

Прекалено много ръце ще искат да държат космическото кормило — додаде Фелка. — Сблъсъкът ще се превърне в реалност и резултатите, от самия него и от придружаващите го войни, ще бъдат катастрофални. Това няма да сложи незабавно край на живота в Млечния път. Няколко премигващи разумни пламъчета ще се борят за живот в продължение на още два-три милиарда години, но поради мерките, които са взели, за да оцелеят, те самите също ще са се превърнали в машини. Никога вече няма да възникне нещо подобно на обществата отпреди сблъсъка. ”

Почти веднага след като Вольова установи, че оръжието стреля, лъчът секна и тя видя оръжие седемнайсет точно такова, каквото го беше оставила. Според нея то се бе освободило от контрола на Клавейн за около половин секунда. Ако не и за по-малко.

Включи радиото на скафандъра си. Незабавно прозвуча гласът на Хури.

— Иля…? Иля…? Можеш ли…

— Чувам те, Хури. Да не е станало нещо?

— Нищо не е станало, Иля. Просто ти очевидно успя да направиш каквото си беше наумила. Оръжието от тайната оръжейна улучи директно „Зодиакална светлина”.

Триумвирът затвори очи, наслаждавайки се на мига, като се питаше защо това не ѝ се струваше победа, както си бе представяла.

— Директен удар, казваш?

— Да.

— Не може да бъде. Не съм видяла светкавица от взривяването на конджоинърските двигатели.

— Казах, че попадението беше директно, а не фатално.

Междувременно Вольова беше успяла да извика изображението на неприятелския лайтхъгър на конзолата на совалката. Оттам го прехвърли във визьора на шлема си и се зае да изучава със страхопочитание пораженията. Лъчът беше срязал кораба на Клавейн, както нож — самун хляб, някъде през една трета от дължината. Подобният на игла нос, блестящ с шлифованите повърхности на леда с диамантени нишки, беше килнат на една страна от останалата част на корпуса и изоставаше, движейки се с вледеняващи бавни движения, като срутващ се остър връх на кула. Оставената от лъча рана все още беше яркочервена, а от двете страни на увредения корпус избухваха експлозии. Това беше най-сърцераздирателно красивото нещо, което беше виждала от известно време. Жалко само, че не го виждаше със собствените си очи.

Точно тогава совалката се килна на една страна. Иля излетя и се блъсна в стената, защото не бе успяла да си сложи предпазния колан на мястото пред конзолата. Какво бе станало? Да не би оръжието да се беше прицелило отново и да бе блъснало совалката при този процес? Тя се изправи и насочи очилата си към прозореца, но оръжието не беше променило ориентацията си откакто бе стреляло. Совалката отново се наклони рязко на една страна и този път тя усети, посредством дактилните сензори на ръкавиците си, острото стъргане на метал в метал. Все едно че друг кораб се триеше в нейния.