Корабът на изкуплението

[За какво говориш? За насилствената парализа и чувството за всеобхватен ужас? Искаш да кажеш, че не ти допадат?] „Не мисля, че съм създадена, за да ги харесвам, Седемнайсети.”

Долови съвсем леко недоволство в отговора на оръжието.

[Може би.]

„Седемнайсети… налага се да поговорим по един въпрос, ако нямаш нищо против…”

[Няма да ходя никъде. Нито пък ти.]

„Така е. Наясно ли си с възникналото затруднение, Седемнайсети? Кодът, който не ти позволява да стреляш?”

Сега нацупването, ако наистина ставаше дума за такова нещо, заприлича повече на възмущение.

[Как няма да знам за него?]

„Просто проверявах, това е всичко. Колкото до този код, Седемнайсети…”

[Да?]

„Предполагам, че няма никакъв шанс да не му обърнеш внимание?”

[Да не обърна внимание на кода?]

„Нещо от този род, да. Тъй като имаш известна свобода на волята, помислих, че може би си заслужава да подхвана този… как да се изразя… дебат… Разбира се, знам, че е неразумно да очаквам от теб да бъдеш способен на такова нещо…”

[Неразумно ли, Иля?]

„Ами, ти със сигурност имаш своите ограничения. И ако, както твърди Клавейн, този код причинява системно прекъсване от корен… не може да се очаква да направиш кой знае какво по въпроса, нали така?”

[Какво ли знае пък Клавейн?]

„Доста повече от теб или мен, струва ми се…”

[Не ставай глупава, Иля.]

„В такъв случай възможно ли е…?”

Последва пауза, преди оръжието да благоволи да отговори. В този момент Вольова си помисли, че все пак може би не е изключено да успее. Дори степента на страх намаля дотолкова, че вече не беше нищо повече от остра крещяща истерия.

И тогава оръжието гравира отговора си в главата ѝ.

[Знам какво се опитваш да направиш, Иля.]

„Нима?”

[Но няма да излезе нищо. Не вярвам да мислиш сериозно, че могат да ме манипулират чак толкова лесно. Толкова абсурдно детински.]

„Не знам. За момент ми се стори, че виждам в теб нещо от самата себе си, Седемнайсети. Това е всичко.”

[Ти умираш, нали?]

Това я шокира.

„Откъде знаеш?”

[Знам много повече за теб, отколкото ти — за мен, Иля.] „Да, умирам. Но какво променя този факт? Ти си само една машина, Седемнайсети. Изобщо нямаш представа какво е това.”

[Няма да ти помогна.]

„Няма ли?”

[Не мога. Ти си права. Кодът действа из корен. Не мога да направя нищо.]

„В такъв случай всички приказки за свободна воля…” Парализата се прекрати мигновено, без предупреждение. Страхът остана, но не беше така краен както преди. Около нея оръжието се бе раздвижило отново, водещата навън врата се отвори и коремът на совалката се показа.

[Това не беше нищо. Просто приказки.]

„В такъв случай ще си вървя. Довиждане, Седемнайсети. Имам чувството, че това е последният ни разговор.”

Стигна обратно до совалката. Точно премина през люка и се озова в обезвъздушената кабина, когато забеляза някакво движение отвън. Тромаво, като голяма стрелка на компас, търсеща север, тайното оръжие се насочваше към нова цел, а от двигателите му изскачаха искри. Вольова погледна към дългата му ос, търсейки някаква отправна точка, каквото и да е от бойната сфера, което би я ориентирало накъде се насочваше оръжие седемнайсет. Но гледката беше прекалено объркваща, а нямаше време да даде команда на дисплея на конзолата да ѝ го покаже.

Оръжието спря рязко. Сега ѝ напомни желязната стрелка на титаничен часовник, биещ часа.

Тогава от пастта му изригна ослепителна линия и изчезна в пространството.

Седемнайсет стреляше.