Корабът на изкуплението

— И повечето от тях няма да умрат. Клавейн е наясно от самото начало, че ще трябва да се примирим с известни загуби, моите прасета също го знаеха. Никога не сме превземали дори една пресечка в Казъм сити, без да се пролее кръв. Но повечето от нас ще се върнат на кораба, и то заедно с оръжията. Вече печелим, Антоанет. След като Клавейн използва кода за възпиране на оръжията, с войната на Вольова беше приключено. — Прасето дръпна надолу предпазващия от светлинни отблясъци визьор с ръкавицата си. — Това сега дори не е война, а просто една прочистваща терена операция.

— Може ли все пак да ти пожелая късмет?

— Можеш да ми пожелаеш каквото ти харесва, дяволите да го вземат. Това няма да промени нищо. А ако промени, значи не съм се подготвил достатъчно добре.

— Късмет, Скорпион. Късмет и на теб, и на цялата ти армия.

Буталата вече изтласкваха третата совалка към отвора. Антоанет стоя и гледа, докато и останалите велосипеди, заедно с велосипеда на Скорпион я последваха, а след това нареди на кораба да затвори люка и да се отдалечи от мястото на битката.

Вольова стигна невредима до оръжие седемнайсет. Макар наоколо битката за кораба ѝ да бушуваше с пълна сила, Клавейн очевидно вземаше всички възможни предпазни мерки да не повреди плячката. Преди да тръгне, тя бе изучила модела на действие на неговите велосипеди, совалки и корвети и стигна до заключението, че корабът ѝ може да стигне до оръжие седемнайсет с вероятност да не бъде улучен само от петдесет процента. В друг случай шансът за оцеляване би ѝ се сторил недопустимо нисък, но сега, донякъде за свой ужас, реши, че е по-скоро благоприятен. Оръжие седемнайсет единствено от петте не беше изтеглено обратно сред сигурността и уединението на „Носталгия по безкрая”. Иля паркира совалката си до него, достатъчно близо, за да няма как атаката срещу нея да не повреди и оръжието. После изтегли въздуха от кабината за управление на полета, защото не искаше да губи време с процедурата за изравняване на наляганията в херметичната камера. Скафандърът улесняваше движенията ѝ и ѝ даваше фалшиво усещане за сила и жизненост. Но може би все пак не всичко се дължеше на скафандъра.

Вольова се измъкна от отворения люк на совалката и за момент увисна между нея и оръжие седемнайсет. Чувстваше се ужасно уязвима, но спектакълът от битката беше хипнотизиращ. Накъдето и да погледнеше, виждаше само щурмуващи кораби, танцуващи искри от пламъците на двигателите им и кратки, обрамчени в синьо цветове на експлозии материя-антиматерия. Радиото ѝ пращеше от непрекъснатите смущения. Радиационният сензор на скафандъра ѝ пищеше непрестанно. Изключи и двете, защото жадуваше за тишина и спокойствие.

Беше паркирала совалката непосредствено над люка отстрани на оръжието. Усещаше пръстите си непохватни, докато набираше команди в гривната на скафандъра си, но действаше бавно и не допусна грешка. Не беше убедена, че ще постигне нещо заради дадената от Клавейн команда.

Люкът обаче се отвори с плъзгане и отвътре се разнесе бледозелена светлина.

— Благодаря — каза триумвирът, без да се обръща конкретно към никого.

Спусна се в зеления кладенец с главата напред. Всички доказателства за войната изчезнаха като кошмарен сън. Отгоре Вольова виждаше само бронирания корем на своята совалка, а наоколо си различаваше само вътрешната машинария на оръжието, окъпана все в същото блудкаво зелено сияние.

Залови се с извършването на процедурата, която вече беше изпълнявала, като на всяка крачка очакваше да се провали. Генераторите на страх работеха все така с пълна мощност, но този път тревожността ѝ се стори по-скоро успокояваща, отколкото смущаваща. Това означаваше, че критично важните функции на оръжието все още бяха активни и че Клавейн само беше зашеметил оръжие седемнайсет, а не го беше убил. Всъщност никога не беше предполагала сериозно, че може да бъде другояче, но в ума ѝ все пак бе останало известно съмнение. Ами ако той не се беше справил както трябва с кода?

Но оръжието не беше мъртво, а само спеше.

И тогава се случи същото като първия път. Люкът рязко се затвори, вътрешността на оръжието започна да се движи заплашително и тя усети приближаването на нещо. Към нея се бе насочило някакво неописуемо злобно присъствие. Вольова събра всичките си сили. Преживяването не ставаше по-малко смущаващо поради факта, че това не беше нищо повече от една по-съвършена субперсона.

Присъствието се промъкна зад нея, сянка, която оставаше вечно на самия ръб на периферното ѝ зрение. Отново се парализира и, както и преди, страхът бе десеторно по-голям от усещането, което бе имала току-що.

[За злите няма почивка, нали, Иля?]

Спомни си, че оръжието може да разчита мислите ѝ. „Реших просто да се отбия, за да видя как се чувстваш, Седемнайсети. Нали нямаш нищо против?”

[Това ли е всичко? Светско посещение?]

„Е, всъщност става дума за нещо малко повече от това.” [Така си и мислех. Ти идваш само когато искаш нещо, нали?]

„Определено не може да се каже, че полагаш особени усилия да ме накараш да се почувствам добре дошла, Седемнайсети.”