Корабът на изкуплението

Продължиха да се возят в мълчание. Пътуването беше неспокойно. Неведнъж се наложи да заобикалят огромни струпвания от наподобяваща водорасли лигава биомаса, която се движеше и реагираше на присъствието на лодката по изнервящо целенасочен начин. Малко след като зърнаха земята, лодката спря в плитчината край брега, защото дъното ѝ застърга в скала.

Трябваше да излязат и прегазят останалото разстояние до твърдата земя. При последните си крачки във водата Клавейн вече трепереше неконтролируемо. Лодката изглеждаше доста далече, а „Носталгия по безкрая” изобщо не се виждаше.

Антоанет Бакс дойде да ги посрещне, като се движеше внимателно из поле от закръглени камъчета, които блестяха като мозайка от съвършени сиви огледалца. Зад нея, на по-издигната част от сушата, се намираше първият лагер: селце от надуваеми палатки, закрепени в скалата.

Клавейн се запита как щеше да изглежда това място след двайсет години.

На борда на „Носталгия по безкрая” имаше повече от сто и шейсет хиляди души, прекалено много, за да бъдат заселени на един остров. Щяха да направят верига от селища, някъде около петдесет, а няколко от тях, които щяха да построят на по-големите сухи места, щяха да бъдат централни. Когато тези селища се превърнеха във факт, можеха да насочат усилията си към плуващите колонии, които щяха да им осигурят подслон в дългосрочна перспектива. Щеше да има предостатъчно работа за всички. Чувстваше се длъжен да участва в нея, макар да нямаше усещане, че е роден за този вид дейност.

Всъщност чувстваше, че вече бе направил онова, заради което бе роден.

— Антоанет — каза той, знаеше, че Фелка нямаше да я познае без неговата помощ. — Как вървят нещата на твърда земя?

— Неприятностите вече започват, Клавейн.

Не отделяше погледа си от земята, от страх да не се спъне.

— За какво става дума.

— Много от хората не са доволни от идеята да останем тук. Хванали се на плана за евакуация на Торн, защото искали да се върнат у дома, на Йелоустоун. Изобщо нямали предвид да останат като корабокрушенци на някакво необитаемо, забравено от Бога местенце.

Клавейн кимаше търпеливо. Подпираше се на Фелка, като я използваше вместо бастун.

— А подчерта ли пред тях, че отдавна щяха да бъдат мъртви, ако не бяха тръгнали с нас?

— Да, но знаеш как става в такива случаи. На някои хора просто не може да се угоди по никакъв начин, нали? — Младата жена сви рамене. — Е, реших да те ободря с тази вест, да не би случайно да помислиш, че от сега нататък всичко ще върви като по вода.

— Кой знае поради каква причина тази мисъл изобщо не ми е минавала през главата. А сега някой ще може ли да ни разведе из острова?

Фелка му помогна да се добере до по-равна земя.

— Антоанет, мокри сме и ни е студено. Има ли къде да се стоплим и изсушим?

— Просто ме следвайте. Дори имаме прясно сварен чай.

— Чай ли? — попита подозрително Фелка.

— От морски водорасли. Местни. Но не се притеснявай — още никой не е умрял от тях, а в крайна сметка човек свиква с вкуса им.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме.

Последваха Антоанет към палатките. Хората работеха навън, издигаха нови палатки и ги електрифицираха с помощта на кабели, които водеха към генератори с форма на костенурки. Заведе ги в една от палатките и затвори платнения капак след тях. Вътре беше по-топло и по-сухо, но единственият резултат беше, че Клавейн се почувства още по-мокър и измръзнал отпреди.

„Двайсет години в такова място” — помисли си той. Щяха да бъдат нужни доста усилия, само за да оцелеят; но що за живот бе този, в който се водеше постоянно борба само за едното съществуване? Джъглърите можеха да се окажат очарователни, вечно плуващи в старите загадки на космическия произход, или пък да не проявят никакво желание за общуване с хората. Макар да бяха установени линии за връзка между човечеството и патърн джъглърите, понякога бяха нужни десетилетни изследвания, докато бъде открит ключът към извънземните. Дотогава те не бяха почти нищо повече от бездейна растителна маса, доказателство за работа на разум, който не се издаваше по никакъв начин. Ами ако това се окажеше първата група джъглъри, които не искат да пият човешки невронни модели? Трудно щеше да им бъде да изкарат на това самотно и мрачно място, лишени от нещата, които биха направили живота им по-поносим. Нищо чудно, ако идеята да остане в компанията на Рьомонтоар, Хури и Торн или да се потапя в сложния строеж на живата неутронна звезда започнеха да му се струват сред най-приятните възможности.

Е, след двайсет години вече щяха да знаят дали ще стане така.

Антоанет му подаде чаша със зеленикав чай.

— Изпий го, Клавейн.

Той отпи глътка и набърчи нос, щом го удари острият, солен миазъм на парата, която се носеше над напитката.

— Ами ако изпия някой патърн джъглър?

— Фелка казва, че няма такава опасност. Тя би трябвало да знае, струва ми се. Доколкото разбирам, от известно време направо не я сдържа от желание да срещне тези копелета, така че поназнайва нещичко за тях.

Клавейн отпи отново от чая.

— Да, така е…

Но Фелка я нямаше. Само допреди миг беше в палатката, а сега я нямаше.