Край Бизоновото езеро

— Хайде, дон Лукас! Нашата задача тук приключи! Тримата мъже се отдалечиха, а Пепе се изтегна отново на земята. До смяната вече никой не го обезпокои. Той се върна в селото, за да си отспи истински — не само привидно.

Убийството с цел грабеж в замъка Еланчове беше голяма сензация. Правосъдието в страната никога не е заслужавало похвала, а в онези времена още по-малко. Правеше се всичко възможно — или поне се твърдеше, че се прави, за да се открият извършителите и да се узнае съдбата на малкия Фабиан, но… напразно. Единствените двама, които можеха да внесат известна яснота, Пепе и капитанът, мълчаха. Но честният Пепе чувстваше угризения на съвестта. Той не можеше да се освободи от мисълта, че носи част от вината, която убийците бяха отнесли със себе си от Еланчове. Пръстенът остана скрит под камъка. Пепе предпочиташе по-скоро да гладува, отколкото да се храни до насита от кървавите пари.

Седмица след онази нощ в енсенадата мигелетът бе застъпил на дневно дежурство. Един тримачтов кораб бе изчаквал в открито море прилива и сега влезе в пристанището. Той явно искаше да вземе само вода и единственият пасажер, веднага щом котвата падна, нареди да го откарат на сушата.

Пепе стоеше редом с кастелана Хуан де Диас, който неволно нададе вик на изненада.

— Какво има, дон Хуан де Диас?

— Виждате ли мъжа в лодката?

— Да.

— Знаете ли кой е?

— Не. Той е закрил лице с края на плаща си, за да се предпази от слънцето.

— И въпреки това аз го познах! Ох, това е свято чудо! Мъртвите стават и отново оживяват.

— Санта Лаурета, почти ме карате да се страхувам! Този мъж мъртъв ли е бил?

— Никога ли не сте чували, че граф Антонио де Медиана е мъртъв?

— Мъртъв или безследно изчезнал! Какво общо има този сеньор с граф Антонио?

— Какво общо има с него? Por Dios, страшно много, ами че нали това е самият той? Аз го познавам и веднага ще го поздравя!

Старият майордомо13 се завтече към мястото, където пасажерът от лодката тъкмо бе скочил на сушата като човек, свикнал на такива скокове. Лицето му сега не беше закрито и… Пепе нададе възглас, в който прозвуча повече ужас, отколкото изненада.

— Света майко от Сеговия, това не е никой друг, а капитанът, от когото получих пръстена! Наистина трябва да е графът, защото подава ръка на Диас, както господарят поздравява слуга!

Двамата поеха по пътя към замъка и трябваше да минат край Пепе, който, почти треперещ от възбуда, измерваше пристигналия със святкащи очи. Графът прониза с тъмните си очи фигурата на мигелета и внезапно пребледня. Пепе пристъпи крачка напред.

— Позволете, дон Хуан де Диас! Този сеньор наистина ли е ексцеленсия14 Де Медиана?

— Да, Пепе, имах право. Той е моят височайш господар и повелител. Завръща се в Еланчове от дълго и далечно пътуване!

Пепе се обърна към графа.

— В такъв случай моля за един разговор, дон Антонио!

— По какъв повод?

— По много важен въпрос.

— Изречете го!

— Мога да го сторя само на четири очи.

— Тогава елате горе в замъка.

— Смяната е в шест часа. Ще дойда след нея!

В тона на мигелета липсваше онова традиционно смирение, с което един нископоставен говори с по-знатен. Неговите последни думи прозвучаха едва ли не заплашително. Очите на графа проблеснаха, ала той се овладя и на устата му трепна презрителна усмивка.

— Ами ела! — прозвуча студено и сурово, почти като предизвикателство.

Двамата продължиха пътя си.

Пепе ги проследи с очи, докато се изгубиха зад скалите.

— Санта Лаурета, той е наистина, и по гласа го разпознах! Убил е графинята и е отвлякъл малкия дон Фабиан, за да се сдобие с имота им. Сега ще се освободя от терзанията, които съвестта ми причиняваше. Ще го обвиня пред съда. Да, да, ще го сторя, макар той да е граф, а аз само Пепе Сънливеца!

Той едва изтрая да стане шест часът и след като се освободи от наряда, се изкачи с припрени крачки до замъка.

Там беше въведен в същата стая с балкона, в която бе нападната графинята. Графът стоеше до прозореца и зяпаше морето. При влизането на бреговия пазач рязко се обърна.

— Защо не си остави вън карабината?

— Защото не съм убеден, че мога да се лиша тук от нея — отговори Пепе спокойно.

— Виж ти! Какво искаш?

— Искам да попитам дали ще пожелаете да си вземете обратно пръстена.

— Какъв пръстен?

— Онзи, който получих в есенадата от капитана на „Есмералда“.

— Върви си! Нямам нито време, нито охота да слушам загадките ти!

— За вас те не са загадки. Къде е дон Фабиан, момчето, с което ми се измъкнахте?

Графът приближи с няколко бързи крачки. Стисна юмруци, ала бе принуден да ги отпусне, когато Пепе вдигна карабината.

— Да не си превъртял?

— Не — ухили се мигелетът. — Мислите и умът ми са си толкова здрави и наред, че не бих ги разменил срещу никоя титла. Върнете момчето!

— Ще наредя да те арестуват и пратят в лудницата!

— Аз ще наредя да ви арестуват и пратят на ешафода или на галерите!… Къде е момчето?

Дон Антонио пристъпи плътно до него. Лицето му излъчваше подигравка, ненавист и презрение.