Край Бизоновото езеро

Той се бореше за глътка въздух, като кършеше ръце и мяташе наоколо безпомощни погледи.

— Какво сте видели, дон Хуан?

— Нещо страшно, нещо ужасно, нещо, изправящо косите, нещо…

— Какво нещо? В името на закона, изисквам с цялата си сериозност веднага да ми кажете какво сте видели!

— Графинята…

— Е, да де, сигурно сте я видели, след като ви пратих при нея. Ама откога пък донята е станала толкова ужасна и изправяща косите дама?

— Откакто… е била намушкана! — изтръгна се от треперещите устни.

— Намушкана? Света Дево! Точно ли видяхте?

— Съвсем точно, толкова точно и ясно, че от страх едва успях да се върна при вас. Елате и се убедете сами!

Той поведе тримата към стаята с балкона, в която лампата още гореше. В съседното помещение графинята лежеше в кърви върху леглото. Гледката скова за дълго време езиците на мъжете. Алкалдът се съвзе пръв от вцепенението.

— Дон Хуан де Диас, имате ли перо и хартия? — попита с твърд глас.

— Там, на писалищния пулт лежи каквото търсите.

— Сеньор ескрибано, застанете до пулта и записвайте всичко, което чувате! Започвам разследването.

Разпитът установи, че прислугата не знае за извършеното престъпление и че никой не е бил смутен в съня си от някакъв звук или необичаен шум. Малкият Фабиан липсваше. Строшеният балконски прозорец показваше пътя, по който бяха проникнали извършителите. Всичко ценно беше задигнато, а все още висящата въжена стълба допълваше картината, която човек можеше да си състави за хода на отвратителните събития.

Ескрибаното дон Грегорио пишеше ли пишеше, та чак перото проскърцваше. Едри капки пот се отделяха от челото му, защото той през целия си живот не беше изразходвал толкова мастило, колкото през този половин час. Наложи се да подостри и перото. Накрая алкалдът заяви, че е приключил с разследването си в замъка.

— Заповядвам в името на закона всичко тук да си остане така, както си е, до идването на прокурадора11, на когото ще докладвам, след като посетя и брега!

Той подкани присъстващите да излязат от стаята, заключи и пъхна ключа в джоба си. С капитана и писаря се отправиха към трупа на застреляния.

— Няма ли да вземете алгасила12, дон Рамон? — попита писарят. — В такива случаи присъствието на полицията е наложително.

— Аз самият съм полиция, а алгасила не бива да безпокоим, защото до обяд трябва да ми приготви новото палто. Ако не беше изучил благородното шивашко изкуство, досега да е умрял от глад, понеже няма как да получи заплата — общинската каса не е устроена за такива неща.

Когато тримата мъже стигнаха до брега, капитанът се качи горе при Пепе, който все още лежеше до фенера си.

— Пепе!

Бреговият пазач спеше.

— Пепе!

Дон Лукас сграбчи ръката на поспаливия пазач и здравата го разтърси.

— Пепе, събуди се, алкалдът иска да те чуе.

Мигелетът се пробуди.

— Да ме чуе? Аа, сеньор капитан, вие сте били! Къде е алкалдът?

— Долу при трупа. Но кажи ми бързо, Пепе, къде си тикнал писмото?

— В панталоните, мисля.

— Мислиш? Значи не знаеш със сигурност?

— Съвсем сигурно, защото което знам със сигурност, мога и да го мисля.

— Но то не е в тях!

— Не? Откъде знаете, дон Лукас?

От този въпрос капитанът се смути, ала сметна за най-добре да каже истината.

— Помислих, че докато те няма, скъпоценната хартийка може да се изгуби, и влязох, за да я прибера на сигурно място. Само че джобовете на панталона бяха празни. Сещаш ли се къде е писмото?

— Беше си в панталона, сеньор капитан. А щом вече не е в него, то нищо друго не мога да си помисля, освен че сега се намира на сигурното място, за което говорехте.

— Мислиш, че аз съм го взел?

Пепе се прозя.

— Няма ли да вървим при алкалда?

— Да. Та писмото…?

— Се намира в панталона!

Пепе взе фенера, предоставяйки на капитана да реши да го следва или не.

Когато пристигнаха при трупа, завариха дон Рамон Кохечо да прави опис на откраднатите неща. С прегледа на мъртвеца той беше приключил.

— Я елате насам, сеньор Пепе — рече той. — Имам да ви задам в името на закона няколко въпроса. Вие сте били днес на енсенада-поста?

— Да.

— Кога застъпихте?

— Към девет.

— Какво сторихте, когато дойдохте на самото място?

— Аз… хмм, седнах на земята.

— А после?

— А после… после пак станах.

— Но между това навярно мъничко сте подремнали, а?

Последните думи предизвикаха особен ефект у мигелета — той отвори уста и се прозина.

— Нима вие днес не сте спали, дон Рамон?

— Да, но не се намирах на пост. Та станахте значи и после…?

— …слязох на брега и прострелях този човек в главата.

— Как стана цялата работа?

Пепе заразправя хода на събитията. Ескрибаното клечеше между двата фенера с хартия на коляното и записваше показанията.

— Ще вземем с нас бохчите, но трупа ще оставим да лежи тук — постанови алкалдът. — Той остава под ваша опека, Пепе, и аз се надявам, че ни е гарантиран.

— Гарантиран като в лоното Авраамово, понеже не очаквам негодяят из един път да оживее и да хукне към замъка, иначе пак ще трябва да му тегля един куршум!