Край Бизоновото езеро

— Тук е Соколово око, команчът — викна им той. — Кое куче иска да му вземе скалпа?

Апачите го виждаха извън далекобойността на пушките си и мислеха, че и те са недостижими за неговите куршуми.

— Апачите ще одерат неговата кожа, а сърцето му ще дадат за храна на лешоядите — провикна се един. — Техните храбри братя са зад него и ще го заловят!

— Братята на кучетата са мъртви. Пет скалпа висят на седлото на команча и пет коня търсят своите ездачи зад планините!

Те видяха скалповете и нададоха още по-ужасен вой.

— Убиецът ще ги последва в Страната на сенките — изрева един и вдигна пушката.

Изстрелът проблесна, ала куршумът не достигна Соколово око.

— Апачите са стари жени — не са се научили да стрелят. Команчът ще им покаже как улучва той кучетата!

Неговата пушка също прогърмя и индианецът, който бе стрелял, се катурна на земята, улучен в челото.

Ако сега се бяха спуснали към него, щеше да бъде принуден да бяга. Гневът обаче не им позволяваше да разсъждават спокойно. Те изстреляха пушките си, но така и не уцелиха.

Соколово око възседна коня и полетя към тях. Галопирайки, простреля един от последните трима врагове в рамото. Напрежението от ездата и възбудата от битката бяха накарали кръвта му да закипи, така че вече не се целеше точно, яздешком.

Извъртайки пушката, замахна за удар, ала конят му се препъна в някакъв корен и падна. Пушката излетя надалеч и преди Соколово око да успее да се изправи, получи удар по главата, който го зашемети.

Когато дойде на себе си, лежеше на земята с вързани ръце и крака, а двамата здрави апачи превързваха ранения.

— Команчът не умее да язди. Той е едно хлапе, което трепери от коня — подигра се единият, забелязал свестяването му. — Синовете на апачите ще отмъстят за своите братя и ще го измъчват в продължение на две слънца!

Без да отговори, команчът метна на говорещия изпълнен с презрение поглед и затвори очи. Успя да забележи всичко около себе си.

Двамата апачи яхнаха конете си, за да докарат тримата убити, а оставиха ранения да пази. Изминаха няколко часа, преди да се появят, и от това Соколово око заключи, че те са видели и убитите зад планините.

Единият от апачите хвърли мрачен, но изпълнен с възхищение поглед към пленника.

— Команчът е куче, но куче, което разкъсва пантерата. Неговата храброст ще бъде зачетена с големи мъчения!

И сега Соколово око не отговори. Апачът го срита.

— Не може ли кучето да отговаря, когато Антилопата му приказва?

— Комарът, който се нарича Антилопа, няма да ужили Соколово око. Той не е в състояние да приложи мъчения, които биха били достойни за команча! — прозвуча отговорът с най-презрителен тон.

— Той ще изтърпи толкова много болки, че ще вие като стара жена и ще забрави да запее смъртната си песен!

С помощта на ножовете си апачите изкопаха покрай крайбрежните върби гроб за тримата мъртъвци и ги положиха вътре. Седнаха на ръба на гроба и запяха „заупокойна“ песен, в която прославяха добродетелите на загиналите. Когато гробът бе засипан, здрачът вече се спускаше.

Апачите събраха клони и сухи съчки, за да запалят Лагерния огън и огъня на мъченията. Соколово око наблюдаваше приготовленията с непоклатимо спокойствие. Той не се страхуваше от смъртта, но следеше, мобилизирал цялата острота на ума си, за някоя възможност да се освободи.

Двете клади бяха струпани и скоро щяха да бъдат запалени. Но апачите установиха, че им липсва пунксът60. Един от мъртвите бе погребан с него. Антилопата заповяда на другия наранен дивак да потърси кухо дърво и да донесе гнила прахан. Той самият се захвана да издялка двете дървени части за индианското огниво. Седеше гърбом към Соколово око.

Това беше единствената възможност за спасение. Команчът се заслуша в крачките на отдалечаващия се и след като те заглъхнаха, изчака още няколко минути. После се изправи рязко въпреки вървите, улови с вързаните ръце Антилопата отзад, събори го, натисна главата и раменете му към земята с тежестта на тялото си и изви ръката му с ножа. Стиснал дръжката със зъби, преряза вървите и освободи ръцете си, стисна апача с лявата ръка за гърлото, прерязвайки с дясната ремъците на краката си и заби ножа дълбоко в гърдите на врага. Цялата работа трая три секунди, така че нито Антилопата, нито раненият успяха да издадат звук.

Раненият скочи въпреки раната си, за да предупреди отсъстващия воин, но Соколово око сключи ръце около гърлото му и го събори на земята. Индианецът изгуби съзнание. Команчът не го уби. Той навлезе между храстите и се запромъква с нечути стъпки в посоката, в която се бе отдалечил последният апач. Сниши се до стъблото на една върба и зачака.

Не мина много време и чу бързите му стъпки. Остави го да подмине малко, после го сграбчи изотзад и го повали на земята.

— Кое куче може да измъчва Соколово око? Той ще научи апачите да яздят към Страната на духовете!

Едно намушкване, три среза… и той държеше скалпа на противника си в ръката.

Върна се при лишения от съзнание, върза му ръцете и краката и започна да разравя гроба, за да вземе скалповете на тримата победени. Взе и косите на Антилопата.