Край Бизоновото езеро

— И храбро се е бранил — прибави канадецът. — Били са повече от един, защото колкото и да е силен метисът, Фабиан определено не е по-слаб и непохватен от него. Битката се е водила оттук до отсрещния ръб, там са паднали, както доказва намереният нож на Фабиан.

— Но пушката му се търкаляше от тази страна! — възрази Дормилон.

— Това само доказва правилността на моето становище. Той за съжаление вместо да стреля, е решил да посрещне нападателите с приклада, при което пушката му е паднала. Я виж, Пепе, какво носи команчът!

Соколово око беше намерил снопчето пера на един от двамата разбойници.

— Перата на Ел Местисо — отсече той. — Команчът ги видя, когато се би с конекрадците.

Острите очи на индианеца претърсваха околността. Погледът му бе прикован от един клон във водите на езерото.

— Виждат ли моите братя дали онзи клон лежи неподвижно или плава?

— Плава! — установи веднага канадецът.

— Да — потвърди сега й Пепе, — той се движи, и то към скалите. Трябва да има подводно течение. Но какво ни грее това?

— Соколово око знае, че Дяволите на саваната често пребивават при кучетата на апачите. Никое око не ги е съгледало още на кон и въпреки това те бързо се придвижват от едно място на друго. Ето защо команчът смята, че те имат кану и го крият в планините, където никой няма да го търси. Но моите братя искат да видят дирята на разбойниците!

Без да се бави повече с преглеждане на земята, команчът забърза напред и двамата ловци го последваха.

Не беше се изкачил кой знае колко, когато спря и посочи някаква материя, закачила се на една издънка от желязно дърво.

— Парче от пояса на Фабиан! — извика Големия орел. — Ние сме на вярна следа. Напред!

Соколово око избърза пред тях. И най-малкият предмет, колкото и дребен и незначителен да беше, не убягваше от неговия обучен от най-ранна младост поглед, макар да крачеше толкова бързо, че двамата ловци бяха угрижени да не би нещо важно да се изплъзне от вниманието им. Той веднага зави по една пътека, която водеше покрай ръба на пропастта. Соколово око видя опустошенията, причинени вчера от куршумите на ловците. Труповете на простреляните индианци лежаха между скършени клони. Команчът продължи бързо напред, сигурен в непогрешимостта на някаква мисъл, насочваща неговите крачки.

Двамата горски скитници отделиха време да приберат мунициите на загиналите апачи — нещо, което Ел Местисо навярно бе забравил. Барутът и оловото са необходими и ценни за степта блага, от които човек няма как да носи достатъчно със себе си.

Команчът се спусна по отвъдната страна на хълма, по която се бяха смъкнали Бараха и Ороче, когато търсеха коня на Кучильо. После зави странично между скалите. Там легна на земята и се заслуша внимателно.

— Водата на езерото шепне долу под Соколово око, той ще следва нейния глас!

От време на време се заслушваше отново, връщаше се бавно, завиваше ту надясно, ту наляво и накрая спря пред едно отверстие, което водеше като порта в скалите. Там се наведе.

— Уф! — прозвуча задоволството му. — Душата на команча е предусещала истината. Нека моите братя погледнат във водата!

Те приближиха и видяха скрит канал, по който езерото изпращаше водите си на Рио Хила. Водата в канала беше плитка и така кристално бистра, че се виждаше дъното, което бе запазило отпечатъците от четири крака, водещи навътре в мрака на канала.

Команчът се освободи от мокасините и гамашите и нагази, следвайки стъпките. След няколко минути се върна с парче ремък от бизонова кожа.

— Кануто на разбойниците е било вързано за този ремък, който те са прерязали с острието на нож. Ремъкът е бил толкова здраво вбит в скалата, че Ел Местисо се е видял принуден да го среже.

Канадецът прегледа повърхността на среза. Тя беше още свежа, следователно срезът е бил направен едва през миналата нощ.

— Но това са следите само от четири крака! — отбеляза Пепе. — Нека моите братя огледат положението на следите!

Наистина, отпечатъците показваха, че онзи, който е влязъл първи, се е обърнал, за да поеме някакъв товар.

— Този канал се влива в Рио Хила. Сигурно е, че разбойниците са тръгнали към Бизоновото езеро. Ето защо не е необходимо да следваме дирите им, а можем да минем напряко — предложи Големия орел, който гореше от желание час по-скоро да настигне разбойниците. — Трябва да ги пипнем, преди да са се срещнали с апачите.

— Нека моят брат бъде спокоен — утеши го Соколово око. — Край Бизоновото езеро десет храбри воини на команчите чакат Соколово око. Те ще се скрият от кучетата на апачите, но няма да пропуснат разбойниците на пустинята. Нека моите братя тръгнат, за да вземе Соколово око коня си. Той ще им залови две от животните на мъртвите апачи, за да не се налага да се придвижват на краката си, които не са толкова бързи, както копитата на мустанга…

Приблизително по същото време, когато Соколово око се събуди, десет фигури приближаваха от север брега на Рио Хила. Те нямаха коне и техните шарки показваха, че са команчи. Вървяха един зад друг и всеки стъпваше в следите на другия. Само добре обучено око би могло да различи, че дирята не произхожда от един човек.