Край Бизоновото езеро

Нощта премина, настъпи утрото. Слънцето беше изминало една трета от пътя си, когато отново прозвучаха веслени удари, Приближаваше кану от дървесна кора, в която седяха двама души и гребяха така усилено, че малкият съд летеше по течението като движен от парна сила. Единият от тях носеше украсата от пера на папагосите. Другият само беше пристегнал тъмните си коси с няколко ремъка. Между тях полулежеше млад мъж с уморен израз на лицето. Команчите видяха, че ръцете му, а може би и краката, бяха вързани.

Кои бяха тези трима бледолики? Да не би вождовете на горите с Големия скаут, за който североамериканецът бе говорил? Надали. Бизоновата грива не знаеше как да постъпи и преди още да е взел някакво решение, кануто вече минаваше край Бизоновия остров.

Вързаният бе хвърлил един бърз, особен поглед на острова, по чийто бряг водата бе довлякла и изхвърлила всякакви стволове и други дървета, и внезапно — лодката се намираше на една ширина с острова — той се изстреля като пружина, направи един скок и водите на реката го погълнаха.

Прозвучаха две проклятия. Двамата мъже изтеглиха греблата и оставиха кануто да се носи от течението, наблюдавайки вбесено всички движения на водата. Грабнали бързо пушките в ръка, те седяха в кануто, готови да убият беглеца, веднага щом се появи на повърхността.

Но той не се появи. Мъжете загребаха обратно към острова и пристанаха. Никой не изричаше дума, но и най-малкото листенце от широката повърхност на реката не се изплъзваше от техните бдителни очи.

— Негодяят се е удавил! — рече най-сетне по-младият от тях. Беше Ел Местисо.

— Отървахме се от него — отговори Мано Сангриенто. — Изобщо си беше безполезно и досадно, дето го помъкна с нас.

— Мълчи, старо! Черната птица щеше да даде много за него, а сега ние няма да занесем дори скалпа му. Но той при всички случаи е мъртъв, защото не може да издържи толкова дълго под водата, а не е излязъл на сушата нито от едната, нито от другата страна — убеден съм в това. Може да е заминал единствено при дявола, но другите двама въпреки това ще ни следват и ще налетят в ръцете ни! Черната птица е напред. Хайде да поемаме, та да го настигнем!

Те размахаха отново весла и продължиха.

Бизоновата грива беше грабнал пушката и вече се канеше да даде знак за тяхното унищожение, но размисли. Команчите се намираха в мирни отношения с белите и той не знаеше какво ще каже Соколово око за едно такова прибързано решение.

След половин час на отсрещния бряг се появиха трима ездачи — двама бели и един индианец.

— О-хиии! — извика индианецът и десетимата команчи мигновено изникнаха от скривалищата си.

— Соколово око ще дойде при своите братя, нека останат на брега! — повели той.

Изведнъж нещо Се раздвижи изпод довлечените в края на острова стволове. Пленникът, който скочи преди малко от кануто във водата, се добра въпреки вървите си до сушата и извика, протягайки стегнатите с ремък ръце:

— Татко, Пепе Дормилон!

Канадецът трепна като светкавица.

— Фабиан, дете мое, сине мой!

Той рязко обърна стърчащата над водата глава на плуващия си кон към острова. Пепе и команчът го последваха.

— Санта Лаурета, това е той, той е наистина! Към острова, Боа роз, към острова, та ако ще цялата вода да гъмжи от риба тон!

Минута-две по-късно излязоха на сушата, ремъците на Фабиан бяха прерязани и приятелите потънаха щастливи в обятията си…

11. Край Бизоновото езеро

На няколко дни езда от хасиендата Дел Венадо на северозапад се простира голяма гора от кедри, дъбове и коркови дървета.

Насред гората е разположен бистър воден басейн, чиято форма почти се доближава до правоъгълната. Дълги гирлянди от сив мъх висят от клоните на кедрите или се прехвърлят в широки була от клон на клон. Широколисти водни растения се полюляват край брега и водни цветя разтварят своите златисти и сребристи чашки под светлината на слънцето.

Това е Бизоновото езеро.

То е получило името си от животните, на които по-рано е било любимо поило. Но близостта на човека е прогонила бизоните и те са се изтеглили, за да потърсят по-усамотени местности. Уединеното езеро обаче и до днес привлича стада диви и полудиви коне, които предпочитат неговите скрити под гъстите сенки води пред откритите брегове на Рио Хила.

От едната страна на езерото хората бяха просекли в гората едно доста голямо пространство, съоръжено с много здрава ограда, с един-единствен вход. Той се затваряше с яки напречни резета. Това пространство бе предназначено за залавяне на диви конски стада и бе построено от вакеросите на дон Агустин Пена.

На брега на езерото, недалеч от това място, се бяха излегнали на земята четиринайсет мъже, дванайсет от които носеха обичайното облекло на вакероси, а двама бяха облечени изцяло в кожи; по кървавите петна можеше да се съди, че техният занаят невинаги е бил миролюбив.

Слънцето така бе обгорило лицата им, че човек не знаеше дали има пред себе си цивилизовани червенокожи, или бели, възприели привичките на индианците.