Край Бизоновото езеро

Двамата мъже бяха ловците на бизони Енсинас и Паскуал, които бяха участвали под командването на Соколово око в похода от Тубак срещу индианските конекрадци.

Разговорът на компанията се въртеше около това приключение.

— И казвам ви, това наистина бяха Дяволите на саваната, които се бяха съюзили с червенокожите — твърдеше Енсинас. — Жалко само, че ни се изплъзнаха!

— Нима не могат такива печени сиболероси като вас да им излязат насреща? — попита най-младият вакеро, който едва ли наброяваше двайсет години.

— Какво ви идва на ум, сеньор Франсиско! Аз тръгвам неустрашимо срещу бизона, но една гадина като Мано Сангриенто и Ел Местисо е съчетала в себе си сляпата ярост на бивола, хитростта на лисицата, пъргавината на тигъра и силата на лъва. Като прибавите към това и моралното падение на човек, за когото няма нищо лошо и безбожно, добивате представа за едно създание, на което всеки честен сиболеро трябва да се махне от пътя.

— И въпреки всичко аз все пак бих желал да подхвана тупаница с тях.

— Вие? Сторили ли сте го поне веднъж с някого?

— Не!

— Тогава си мълчете в името на вси светии! Та това веднага би струвало скалпа ви!

— Ама нали всяко същество си има своя противник. Няма ли ни един, който да дръзне да се мери с тях?

— Аз познавам само двама или трима, за които това би било възможно.

— Кои са те?

— Господарите на саваната и Тибурсио Ареляно.

— Аа, Тибурсио! Да, ние всички го познаваме. Той е най-добрият растреадор в цялата Сонора и нашият господар много го цени, откак той го отървал от разбойниците. Мисля дори, че нашата доня Росарита също се сеща често за него. Но кои са тези господари на саваната?

— Двама североамерикански ловци, наречени от червенокожите Големия орел и Падащата светкавица. Срещнах ги заедно с Тибурсио в степта, когато следваха експедицията на дон Естебан. Има още един, който не се страхува от Ел Местисо и Мано Сангриенто — команчът Соколово око.

— Толкова ли зле стоят нещата? — попита Франсиско, който мечтаеше да стане герой като прочутите мъже, чиито имена беше чул.

— Зле не, но вярно, сеньор Франсиско. Давам ви думата си, че команчът се наема ей тъй, на шега, с двайсет души като вас! Впрочем той е по следите на разбойниците и не бих се учудил, ако някой път чуя, че наистина се е счепкал с тях!

В този миг всички скочиха от земята.

— Дон Агустин, сеньорита Росарита!

Откъм високите дървета на вековната гора приближаваше представителна върволица коне и порядъчно натоварени мулета, зад които се появиха, следвани от няколко добре въоръжени мъже, дон Агустин и дъщеря му.

Като стигна до езерото, хасиендерото се огледа изпитателно и посочи с ръка мястото, където желаеше да бъде построен бивакът. Докато другите се заеха с тази работа, той пристъпи с Росарита към вакеросите, които го поздравиха с радост.

— Енсинас и Паскуал! — възкликна той, видимо приятно изненадан. — Вероятно пак ще имам възможността да чуя за някое приключение!

— Така мисля, сеньор — отговори първият. — През тази година преживяхме в саваната толкова много нещо. Видяхме Ел Местисо, Ти…

— Метиса? Къде? — попита бързо хасиендерото.

— На известно разстояние след Тубак, където бе принуден да избяга от нас и команчите. По-нататък Тибурсио Ареляно с…

— Тибурсио? — поривисто запита Росарита и по красивото й лице плъзна радостна руменина.

Това бе първата вест за него, достигнала до нея след сбогуването им.

— Къде го видяхте? — осведоми се хасиендерото.

— В степта между Тубак и Апачерията. Преследваше дон Естебан де Аречиса в компанията на Големия орел и Падащата светкавица. После видях и Соколово око, команча, който поръча да ви поздравя, сеньорита.

— Мен? Един команч? — попита тя удивено.

— Да. Той нареди да ви кажа, че при Бизоновото езеро трябва да се пазите от Дяволите на саваната.

— Как стана цялата работа, Енсинас? Впрочем ще ни разкажеш по-късно, когато разполагаме с повече време.

Хасиендерото поведе дъщеря си към палатката, която хората вече бяха опънали за нея.

За него също бе издигната палатка и той тъкмо влезе, оставяйки слугите да се занимават с разтоварването, когато в края на гората се появи още една малка група, която веднага привлече вниманието на всички присъстващи.

Тя се състоеше от двама ездачи и едно товарно животно. Единият от мъжете беше изцяло облечен в карирано сиво, носеше широкопола панамена шапка и на носа очила с кръгли стъкла в златна рамка. Другият беше навлякъл дрехи от щавената кожа на елен рогач и имаше вида на мъж, който е видял много и умее да борави както трябва с добрата пушка.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Тук няма да бъдем сами!

— Не ме е грижа!

— Както забелязвам, тук има хора, които се канят да ловят коне!

— Не ме е грижа!

— Дори ако ви отмъкнат Белия бегач на прерията?

— Goddam, аз трябва да го имам! Ако поискат да ми го измъкнат, ще трябва да ги застреляте, мастър Уилсън!

— Няма да го сторя, сър Уилям, защото по този въпрос нищо не е записано в нашия договор.

— Well, в такъв случай ще добавим нов параграф. Плащам ви сто долара повече. Вадете договора!

— За сто долара няма да стрелям по тези хора!

— Двеста!

— Не!

— Well, тогава триста!

— Не!