Край Бизоновото езеро

Апачът дойде отново на себе си. Соколово око пристъпи към коня си, вързан за едно дърво, и взе от чантата на седлото една изработена от рибешка кост риболовна кука със закрепена към нея връв от растителни влакна. Приближи се към вързания.

— Апачите не са по-умни от краставите жаби в тинята на блатото. Те търсят пункс и не питат дали команчът има огън. Те дадоха на Соколово око десет скалпа, като от единайсетия той се отказва. Раненият чакал ще живее, за да квичи сред своите синове и братя за делата на команча. Но той ще остави белег, че скалпът му принадлежи!

Соколово око улови ранения за косата и прекара с ножа двоен срез около главата му. После прибра всичко, което му принадлежеше, прибави мунициите и провизиите на апачите и хвърли оръжията им в реката. Едва тогава преряза ремъците на пленника и сложи въдицата в ръката му.

— Апачът ще бъде задържан тук от раната си. Той ще може да яде риба и да чака завръщането на своите, за да им каже, че Соколово око е бил посред страната на враговете и за половин слънце се е сдобил с единайсет скалпа. Хоуг!

Той възседна коня си и пое в посока към Мъгливите планини. Сега беше тъмно, но местоположението на планините му беше известно и се надяваше да се срещне и с вождовете на горите.

Внезапно до ухото му достигна отдалече вик.

— Фабиан!

Той спря и се ослуша.

— Фабиан, дете мое, сине мой!

Гласът звучеше нечовешки.

— Фабиан! — за трети път се чу в безмълвната нощ и настана тишина.

Дали не беше гласът на Големия орел, съдейки по силата му? Команчът продължи да язди. До водопада насреща му прозвуча:

— Стой! Кой приближава?

— Един приятел на бледоликите.

— Индианец, претендиращ да е наш приятел? Как е името му?

— Нека моят бял брат първо назове своето!

— Червените мъже ме наричат Големия орел, а тук има още един, когото те са нарекли Падащата светкавица.

— Уф! Команчът вече ги търси от две слънца!

— Команч? Тук в Апачерията? — попита Пепе невярващо. — Нека червеният ми брат каже как се казва!

— Приятелите и враговете на команчите му казват Соколово око.

— Соколово око! Санта Лаурета, ако това е вярно, Боа роз, то тъкмо това е мъжът, който може да ни бъде от полза. Нека моят червен брат слезе и ни разкаже как го е споходила мисълта да ни потърси!

Срещата на тримата прочути мъже посред територията на враговете беше необикновено събитие. Двамата бели подадоха сърдечно ръка на индианеца. Той самият имаше внушителен ръст, но трябваше да вдига поглед, за да гледа канадеца в лицето.

— Знаеше ли моят брат, че ние се намираме в Мъгливите планини? — попита Боа роз.

— Вождовете на горите, Дяволите на саваната и дванайсет кучета на апачите. Къде са те?

— Мъртви! — отговори Големия орел просто. — Иска ли моят брат да има скалповете им?

— Откак слънцето стоеше точно над главата му, Соколово око отдели десет скалпа и един беляза. Той носи само косите, които сам е придобил!

— Единайсет скалпа! — извика Пепе. — Нека брат ми разкаже!

Команчът заразказва, а двамата ловци го слушаха спокойно въпреки голямото си вълнение. Той не говори за делата си, но от неговите скромни слова те добиха представа какво е дръзнал да стори и за тях и бяха изпълнени с удивление и благодарност към него. Той беше един горд и великодушен потомък на онези бронзови герои, които са господствали някога над саваните и които единствено контактът с белите е довел до физически и морален упадък.

Големия орел на свой ред разказа събитията от последните дни. Приключи с внезапното изчезване на Фабиан. Замълча и почака Соколово око да изрази своето мнение.

— Дяволите на горите и прериите няма да убият големия скаут, а ще го предадат на апачите. Те го водят към Бизоновото езеро.

— Тогава трябва веднага да тръгнем натам! — рече лесно пламващият Дормилон.

— Моите братя ще чакат, докато се появи утрото и освети всички следи.

— Нашият брат Соколово око има право — съгласи се канадецът. — Мен може би не ме свърта повече и от теб, Пепе, но разумността повелява да разчетем от дирите как трябва да постъпим.

— И моите братя не бива да стъпват на гроба на вожда, преди да се е завърнало слънцето, за да не се натъкнат краката им на знаците, които искат да видят!

— Правилно! Пепе, ние вече проявихме невнимателност. Хайде да отидем отсреща на възвишението и да чакаме там, докато денят настъпи!

Беше ужасна нощ, през която двамата треперещи от гняв и очакване мъже не мигнаха, докато команчът спеше. Никой не издаваше звук, но всеки знаеше за другия, че е готов да заложи и живота си за освобождението на пленника и за наказанието на разбойниците.

Най-сетне на изток просветля и утринната зора неочаквано се превърна в светъл ден. Команчът се събуди и тримата мъже се заеха с изследването на пирамидата.

Те изкатериха срещуположната на възвишението страна и още със стъпването на платформата намериха ножа, изтърван от Кървавата ръка.

— Някакъв чужд нож — викна Пепе. — Не ще и съмнение, Фабиан е бил нападнат!