Кралят на петрола

— Нищо подобно, защото ще избера най-добрите си хора. Значи той, той е убиецът на Касти-тине! Вождът трябва да го научи, и то веднага! Той очаква вести. Трябва да те заведа при него, за да направим съвещание и да решим какво ще предприемем утре. Тръгваш ли с мен?

— Не — отговори Хокинс. — Нека той дойде тук.

— Не забравяй, че е изтъкнат вожд! Навярно има правото да очаква, че ще си тъй учтив да го посетиш!

— Какво? Как? Нима дотам си се поиндианчил, че цениш и поставяш един червенокож по-високо от един бял?

— Не, обаче той е вожд.

— Хубаво! Той е предводител на своите червенокожи воини, а аз съм временен предводител на тези бели лейдис и джентълмени. Изобщо не бива да ги напускам, дори и да искам.

— И защо?

— Днес, преди още да тръгне на път с Винету и Ши Со, Олд Шетърхенд ми каза, че ще бележи мястото, където ще останем да пренощуваме, като прекърши три млади дръвчета. Ние следвахме дирите му и привечер се натъкнахме на този знак. Трябва да останем тук.

— Защо?

— Той пожела да пренощуваме на това място. Не го попитах за основанията му. Сигурно има някакви причини, а щом човек като него смята, че ги има, значи те са достатъчно основателни, за да се съобразяваме с тях. А не е изключено и самият той да дойде.

— Още тази нощ?

— Да.

— Няма да може.

— О, той може каквото поиска.

— Щом е тръгнал към нашия последен бивак и при това е бил принуден да опише дъга, за да заобиколи нихорасите, не е възможно още тази нощ да се появи тук.

— Туй не ме засяга. Той е имал някаква причина да ми определи това място, където да го чакаме, иначе цялата уговорка ще е напълно излишна. Не бива да напускаме този бивак, тъй че изпрати някой да повика Големия гръм. Нека той дойде тук!

— Както искаш. Няма да настоявам.

Той възложи на двамата индианци, дошли заедно с него, поръчението да направят съответното съобщение на техния вожд и те незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта му.

До този момент разговорът беше воден на английски език и тъй като немските преселници не го разбираха, не знаеха за какво бе станало дума. Ето защо госпожа Розали Еберсбах помоли Хобъл Франк да й каже най-важното, което той направи на немски. Щом Волф чу това, премина също на немски и започна да подхвърля тук-там по някоя забележка в разказа на Франк.

Изобщо, изглежда, Хобъл Франк му беше допаднал. Двамата бързо размениха куп въпроси и отговори. При странния начин на изразяване, типичен за Франк, сериозното лице на Волф започна да придобива все по-развеселен израз, докато накрая той възкликна през смях:

— Ама ти наистина си бил голям оригинал, също както те описаха, но тогава не ми се вярваше.

— Описвали са ме? Че кой? — попита дребосъкът.

— Олд Шетърхенд.

— Какво описание ми направи той — устно или писмено?

— Устно, разбира се, устно.

— И как ме нарече? Оригинал?

— Да, или нещо подобно.

— Подобно ли? Покорно благодаря за супа без подправки! Аз не съм подобен, изобщо на никого не съм подобен. Онова, което съм, съм което трябва, от глава до пети. И щом многоуважаемият Олд Шетърхенд ме е нарекъл оригинал, ще бъда такъв, защото това е чест за мен. Измежду десет души едва ли ще намериш и трима оригинали, понеже не всеки е изучавал оригинални науки.

Накрая Франк се накани да приключи разговора с думите:

— А утре ще им покажем на тези нихораси, че не струват повече от индианците, любители на горчица.

— Индианци, любители на горчица ли? — учудено попита Волф. — Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли?

— Не, господин Франк, за пръв път научавам, че има индианец, който е любител на горчица.

— Тъй ли? Е, туй е вече нечувано! Има не само един, а дори двама индианци любители на горчица. И наистина ли не познаваш никого от тях?

— Не.

— Нито възрастния, нито младия?

— Не. И къде живеят тези индианци?

— Туй изобщо не е важно. Ще ти е достатъчно да знаеш, че са били във Вашингтон на посещение при Великия бял баща. Може би ти е известно кого наричат тъй?

— Да. Индианците са дали това име на президента на Съединените щати.