Кралят на петрола

— Утре, преди още слънцето да се е издигнало над главите ни, кръвта на убиеца и на двамата му придружители ще изтече.

— Мислиш ли, че дотогава ще успеят да пристигнат тук? — попита го Сам.

— Те ще бъдат тук.

— Но няма да дойдат, яздейки открито, а тайно ще се промъкнат. Ще трябва да внимаваме много добре, за да ги забележим.

— Ще изпратя срещу тях двама мъже, които имат зрението на орела. Те ще ми известят точно къде ще се появят белите.

— Що се отнася до това, мястото може да се отгатне съвсем лесно.

— Какво иска да каже моят брат Сам?

— Естествено те ще следват вашата диря и ще се озоват на мястото, където лагерувате в момента. Необходимо е само да се скриете наблизо и те ще ви паднат в ръцете.

— Моят брат каза верни думи, но въпреки всичко ще изпратя двамата съгледвачи срещу тях, за да мога на всяка цена и съвсем сигурно да заловя тримата бледолики.

— Ами ако не ти остане време за тази работа?

— Че кой може да ми попречи?

— Нихорасите.

— Те няма да ми попречат да заловя убийците, напротив, ще ми помогнат. Нихорасите са тръгнали към нашия лагер. Ще го заварят изоставен и ще ни последват. Следователно убийците ще се озоват между тях и нас. Индианците ще ги вкарат в ръцете ни.

— Ще се радвам, ако не се лъжеш.

— Не се лъжа. Какво друго могат да направят нихорасите, освен да ни следват?

— Изглежда, Олд Шетърхенд беше на друго мнение.

— И все пак е тръгнал на път да ни предупреди, нали?

— Може би го е използвал само като претекст, за да не се види принуден да каже истината.

Минута-две вождът размисля над току-що чутото, а после, тъй като благодарение на проницателността си почти отгатна истинското положение на нещата, с приглушен глас попита:

— Може би той си мисли, че нихорасите не са поели право към нашия лагер, а?

— Кажи-речи, тъй изглеждаше — също тъй тихо отвърна Сам.

— Тогава е възможно само едно — да са хвърлили око на други хора.

— Така е.

— На вас ли?

— Тъй предполагам. Олд Шетърхенд нищо не спомена.

— Премълчал го е, понеже сред моите бели братя има и такива, които сигурно ще се изплашат.

— Така и предполагам.

Волф пак се беше присъединил към тях. Тъй като седеше до вожда, той успя да чуе последните тихо разменени изречения и в момента изрази своето противоположно мнение:

— Според мен това, дето го каза, е съвсем погрешно. На нихорасите и през ум няма да им мине да си губят времето в опити да ви заловят, щом веднъж сте им избягали, и би трябвало да си кажат, че вече ще сте нащрек. Единствената правилна стъпка, която могат да направят и ще направят, е, първо, да нападнат нас, понеже сме по-силни от вас, а после, едва след като са ни победили, да се заемат с вас.

— Това становище си има своето пълно основание, ако не се лъжа — обади се Хокинс, — но ние се намираме в техния тил, а старо изпитано правило е, че винаги и преди всичко човек трябва да гледа тилът му да е свободен и сигурен.

— Вече казах, че Олд Шетърхенд и Винету едва ли могат да знаят какво е истинското положение и как да постъпят. След като заобиколят и изпреварят нихорасите, за да ни предупредят, двамата ще се озоват пред тях. И понеже няма да ни заварят в лагера, ще им бъде трудно да вземат правилно решение.

За да придаде по-голяма тежест на мнението си, той бе говорил по-високо, така че всички чуха думите му. По тази причина Сам неволно също му отвърна с по-силен глас:

— И аз ще повторя каквото вече ти казах — за Винету и Олд Шетърхенд никога не е било трудно да вземат правилно решение. Те винаги знаят как трябва да постъпят. Никога не съм виждал някой от тях да се колебае какво да направи в следващия момент.

— И въпреки всичко има мигове, когато изменя разумът дори на най-умните.

— Туй не важи за двамата. И днес те много добре са знаели защо тръгват и защо ние оставаме тук на лагер.

В този миг откъм най-близките дървета се разнесе дълбок мъжествен глас:

— Само така, Сам Хокинс! Човек винаги трябва да защитава честта и доброто име на своите другари. Наистина знаехме много добре какво вършим и защо го вършим.

Тези думи бяха изречени от Олд Шетърхенд. Той се приближи, разтърси ръцете на навахите, на Волф и на бялата жена на вожда, а после се обърна към Нитзас-ини:

— Защо моите братя не са поставили стражи? Наистина нямало е от какво да се опасяват, защото Винету и аз бяхме на разузнаване, но предпазливостта не бива никога да се забравя.

Той не се учуди ни най-малко, че навахите се намираха вече тук, вместо в предишния си лагер. Същото безразличие показваше и Нитзас-ини. Той знаеше, че Олд Шетърхенд бе взел сина му Ши Со със себе си, но се връщаше без него. Защо? Как му се искаше да попита. Бащиното му сърце копнееше да види сина, но като воин, а още повече като вожд той не биваше да проявява тези чувства.

Когато забеляза Олд Шетърхенд, бялата скуоу скочи на крака. Тя не се осмеляваше да му зададе какъвто и да било въпрос. Но къде беше синът й? Погледът й се опита да прониже тъмнината. После със силен, ликуващ вик: „Ши Со, слънце мое!“, тя се втурна към дърветата.