Кралят на петрола

— Тогава трябва да се уверим как стоят нещата.

— Налага се да изпратим някой да ги наблюдава.

— Кого?

— Моят брат Шетърхенд е по-предпазливият и по-разсъдливият от нас двамата.

— Не съм, това е моят брат Винету, чиито поглед и сетива са много по-изострени от моите.

— Олд Шетърхенд е по-силен от мен. Много по-добре може да противостои на всяка опасност.

— А ти си по-ловък и по-пъргав. Но защо се сравняваме така един с друг? Зимната вода е твърде опасно място, което на самотния съгледвач ще отнеме прекалено много време и ще му струва прекалено големи усилия. Би трябвало да отидат поне двама.

— Тогава и двамата ще яхнем конете.

— Добре. Тук могат да се лишат от нас, понеже, докато отсъстваме, едва ли ще ги застраши някаква опасност. Зад нашите хора няма неприятели, а пред тях ще яздим ние. Все някак ще се справим. Всъщност би трябвало да вземем още някой.

— Защо?

— В случай че нихорасите искат да нападнат нас, ние двамата сме напълно достатъчни. Но ако нямат такова намерение и въпреки всичко са решили да се насочат към навахите, ще се наложи да предупредим Нитзас-ини. А никой от нас двамата няма да има възможност да се заеме с тази задача.

— Така е.

— Следователно ще трябва да вземем и трети човек.

— Кого ще избере моят брат Шетърхенд?

— Предлагам Ши Со.

— Добре. Той е отличен ездач и познава местността не по-зле от нас. Никой друг от останалите не е запознат с нея. Значи ще вземем сина на вожда. Ще кажем ли на другите защо и къде отиваме?

— Не мисли ли моят брат Винету, че е по-добре да премълчим?

— Да, така е. Сред преселниците има и мъже, които не са герои, както и жени и деца, а на тях не бива предварително да се говори за опасности. Ако узнаят всичко в последния момент, пак няма да е късно.

Колкото бързо било взето това решение, толкова бързо го и привели в изпълнение. Само след броени минути тримата препуснали напред в галоп, докато другите продължили пътя си в същото бавно темпо.

Единадесета глава Край Зимната вода

Теренът бил равен. Отляво се ширела гладката гола степ, а отдясно — реката, чиито брегове били най-напред обточени от горски пояс, а после и от тревна ивица, защото там имало достатъчно влага. Понеже въздухът винаги бил извънредно чист, виждало се много надалеч, освен ако реката не правела завой наляво. Следователно нямало защо да се опасяват че е възможно изневиделица да се натъкнат на нихорасите.

Продължили да яздят тъй до късно следобед, като от време на време спирали, за да разгледат внимателно дирята. Станало ясно, че все повече се приближават до индианците. Те нямали вече дори и един час преднина.

И тогава отляво, тоест от юг, се появила тъмна черта, която била съвършено права и се спускала перпендикулярно към реката. В далечината съвсем на юг тя се състояла от единични сухи мескитови растения. После тези храсти постепенно се сгъстявали, ставали все по-сочни и по-зелени, докато онези на юг били сиви и безжизнени. Колкото повече тримата се приближавали към реката, толкова по-нагъсто и по-буйно растели храсталаците, сред които накрая се издигали дори отделни дървета.

Този растителен пояс обозначавал къде е течението на Зимната вода, ако изобщо в случая можело да става дума за течение в смисъл на течаща вода.

През по-влажното годишно време, тоест по време на малкото дъждовни дни, водата се събирала в падина, наподобяваща речно корито, и за няколко седмици придавала свеж вид на растителността, която иначе била суха и бедна и представлявала печална гледка. Колкото по-близо се намирала до реката, толкова по-дълго можела да просъществува, а до самия бряг малкото дървета успявали дори целогодишно да останат живи. Несъмнено в главата, измъдрила името Зимна вода, разсъдъкът е бил още по-малко, отколкото водата в рекичката.

След като тримата ездачи се приближили до Зимната вода дотолкова, че вече, кажи-речи, съществувала опасност да ги забележат оттам, били принудени да продължат пътя си под прикритието на пояса от храсти и дървета. После слезли от седлата и потърсили подходящо скривалище за конете си, при които останал Ши Со. Другите двама му дали и пушките си да ги пази, защото те само пречат на съгледвача, когато започне да се провира между храстите, а да не говорим, ако запълзи по земята. После Винету и Олд Шетърхенд бавно продължили под короните на дърветата по брега на реката, вперили зорките си погледи напред, за да открият своевременно всеки нихорас, който евентуално, можел да се намира на това място.

Когато изминали половината от пътя, те се спрели и Oлд Шетърхенд казал:

— Няма ли най-напред да се убедим дали нихорасите са останали край Зимната вода, или са продължили пътя си?

— Добре. Тези дървета са достатъчно високи.

— А и шумата им е достатъчно гъста, за да не ни забележат отдалече, когато се изкатерим на тях.