Кралят на петрола

Присъствуващите останаха неподвижни по местата си, без да проговорят нито дума. Вождът седеше с безизразно лице, сякаш беше каменна статуя. И ето че след около десетина минути от тъмнината дочуха да се приближават стъпки. Жената водеше сина си за ръка. Щом двамата достигнаха кръга от хора, тя пусна ръката му и най-спокойно отново седна на мястото си.

Ши Со се приближи до баща си и му подаде ръка. Вождът огледа сина си. Видя фигурата му, изпълнена с младежка сила, свежото му лице, интелигентните черти, ловките движения. За миг в очите му пробляснаха гордост и радост, но после лицето му си остана тъй безизразно, както и преди. Той не пое ръката на сина си, а се престори сякаш изобщо не я бе видял. Ши Со се обърна и седна до Адолф Волф. Той ни най-малко не се почувствува обиден. Знаеше колко много го обича баща му. Известни му бяха индианските правила за благоприличие и вече съжаляваше, че е подал ръка на баща си. Беше го направил само защото идваше от Европа. А според нравите в родината му това не бе позволено. Все още той беше момче и в присъствието на мъже не биваше да прави нищо, което при сегашното положение не бе абсолютно необходимо.

Олд Шетърхенд наблюдаваше тази сцена с усмивка на задоволство. Той знаеше, че в това семейство имаше много повече любов и щастие, отколкото в някои изискани бели семейства, чиито членове в присъствието на други хора взаимно си оказват внимание и нежност, но останат ли сами, се държат един към друг като куче и котка. В този момент вождът го попита:

— Беше ли моят брат Олд Шетърхенд в предишния ни лагер?

— Не. Ако бях ходил до него, сега нямаше да е възможно да съм тук. Но Краля на петрола, Бътлър и Полър бяха вече там, нали?

— Да.

— И сте им дали оръжия и муниции?

— Да.

— Казали са ви, че са яздили заедно с нас, че всички сме били заловени от нихорасите, но те са имали късмета да избягат, нали?

— Така е. Откъде го знае моят брат? Да не би да е разговарял с тримата убийци?

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Изказах само мое предположение. Тези убийци са имали нужда от оръжия, тъй че са били принудени да дойдат при вас, защото освен навахите наблизо няма други хора, от които могат да ги вземат. При това е трябвало да ви излъжат и да ви кажат, че са спътници и закрилници на Ши Со. Всичко е толкова близо до ума, че всяко дете би се досетило. Но дори и да имах време, пак нямаше да ми хрумне мисълта да отида до предишния ви бивак, защото още привечер научих, че вече сте го напуснали.

— Кой ти го каза?

— Собствените ми очи.

— Уф! Значи си ни видял?

— Да. Бях се покатерил на едно високо дърво от тази страна на реката, за да се огледам за нихорасите, и видях колоната ви да се движи по отвъдния бряг срещу течението на реката.

— Тогава може би и нихорасите са ни видели?

— Не са.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде го знаеш?

— От самите тях. Те го казаха и аз го чух, защото ги подслушах. Ши Со беше заедно с нас. Той пазеше конете, докато Винету и аз се промъквахме към неприятеля. Сега се върнах с Ши Со, за да осведомя моите бели братя за положението на нещата и после да посетя червенокожите си братя. Винету остана там и продължава да наблюдава враговете. Много се радвам, че заварих тук моя брат Нитзас-ини и че не е необходимо да посещавам воините на навахите.

— И аз много се радвам след толкова дълга раздяла отново да видя моя брат Шетърхенд. Утре неприятелите ще ни паднат в ръцете.

— И аз мисля така, макар да знам, че мнението на моя брат се гради върху една лъжлива предпоставка.

— Поразяващата ръка се заблуждава. Аз мисля същото, което мисли и той.

— Невъзможно.

— Напротив. Нихорасите ще заварят лагера ни празен и ще тръгнат по дирите ни.

— На първо време нихорасите изобщо няма да се отправят към лагера ви, а ще нападнат нас. Те не подозират, че воините на навахите са изоставили бивака си.

— Уф! Нима моите бели братя ще бъдат нападнати?

— Да.

— Къде?

— Нихорасите са си въобразили, че ги следваме по петите, за да отидем при навахите и да ги предупредим. Затова са се установили на лагер край Зимната вода и замислят там да ни обградят.

— Край Зимната вода ли? Измислили са много умен план, защото няма друго място, което да е по-подходящо за нападение. Но моите братя няма да минат оттам, нали?

— Напротив, ще отидем право там.

— И ще се биете?

— Да. Но може би изобщо няма да се стигне до битка. Възможно е нихорасите да се предадат без каквато и да било съпротива.

— Уф! Как ли ще е възможно?

— Като воините на навахите ни помогнат. Мисля, че можем да разчитаме на тях!

— Щом пожелаеш, ще ви помогнем. Но ние мислехме да изчакаме неприятеля отвъд реката, при сегашния ни лагер.

— Не знам къде лагерувате в момента, обаче Зимната вода е много по-подходящо място за нашата цел.

— Моят брат е прав. Ще отидем с него при Зимната вода. Но как тогава ще заловим Краля на петрола и другите двама подли убийци?

— Искате да ги заловите? — попита Олд Шетърхенд и по лицето му се изписа лек израз на изненада, което иначе бе изключително голяма рядкост за този мъж.

— Да — отговори вождът.

— Но нали вие сте ги снабдили с пушки и муниции!

— Защото ни излъгаха.