Кралят на петрола

— И безпрепятствено сте ги оставили да си отидат!

— Защото им бях дал думата си!

— А-а, сега вече се досещам! Ти още не си знаел, че Краля на петрола е убил двамата ти съгледвачи.

— Не, не го знаех.

— И си го научил едва от моите спътници?

— Така е.

— А сега искаш да ги преследваш, за да отмъстиш за смъртта на разузнавачите?

— Искам и трябва да отмъстя за тях, но не е необходимо да преследвам бледоликите, защото те ни следват по петите.

— Наистина ли? Странно! Би трябвало да се радват, че са се изплъзнали и от вас, и от нас!

Тогава се намеси Волф, като по лицето му се изписа извънредно доволен и самоуверен израз:

— Е, да, но ако чекът все още беше в ръцете им!

— Не се ли намира вече у тях?

— Не. Аз им го взех и го задържах.

— А-а! И как стана това?

Волф разказа случилото се и после добави:

— После взехме мерки да ги наблюдаваме какво вършат и така научихме, че са тръгнали по петите ни. За да бъдем по-сигурни, се канехме на разсъмване да изпратим двама съгледвачи срещу тях.

— Хмм! Това не е безопасно. Те тъй и тъй сами ще дойдат, а съгледвачите лесно могат да ги прогонят.

— Вярно е, и аз също бих се отказал от изпращането на разузнавачи — каза вождът, — но кога смяташ, че трябва да потеглим към Зимната вода?

— Щом се разсъмне.

— Тогава тримата все още няма да са тук. Сам виждаш, че се налага да оставим няколко души да ги наблюдават.

— Да, за съжаление. Бих предпочел самият аз да се нагърбя с тази задача, но от мен ще има нужда при Зимната вода. От Волф и от теб също. Значи нямаме друг избор. Трябва да оставим някой да ги следи. Но избери най-добрите, най-хитрите и най-надеждните си хора!

— Тъй ще направя. Няма защо да се тревожиш.

— Кажи им, че е по-добре да ги застрелят, отколкото да ги оставят да избягат. Мразя кръвопролитията, но тези убийци са като диви зверове. Ще се лепнат по петите ни и ако не се доберат пак до чека, заплашва ни кървавото им отмъщение. И още нещо — не виждам кантора. Къде е той?

— В моя лагер. Беше избягал оттук и се беше отдалечил доста надолу по реката. Там пееше и вдигаше страшен шум. Изпратих няколко воини да прекосят реката. Те го плениха и го доведоха в лагера ни.

— Какъв непредпазлив и непоправим човек! Действително трябва да бъде връзван!

— Прости му! Намерих ви благодарение на виковете му и на шума, който вдигаше.

— Това не е извинение за глупостта му. Вече неведнъж ни е вкарвал в беда.

— Разумът му не си е на мястото, където трябва да бъде.

— Но не е и там, където не би трябвало да бъде, защото за съжаление, изглежда, изобщо му липсва.

— Да наредя ли да го доведат?

— Да. Тъй като не може да разговаря с воините ти, ще вземе да направи още по-големи щуротии, отколкото ги върши тук.

Изпратиха един индианец да доведе кантора. Едва след това Олд Шетърхенд започна да разказва за днешното си приключение.

Нито от неговия остър поглед, нито от погледа на Винету се изплъзнало, че нихорасите, чиято диря следвали, постепенно преминали към значително по-бавно темпо на езда. Каква ли била причината?

Двамата прочути мъже нямаха навика да се допитват за съвет или мнение до другите, когато сами можеха да се доберат до верния извод. Ето защо не споделили наблюдението си с никого от спътниците си, дори го премълчали и пред Сам Хокинс. Само удвоили вниманието си и разбрали, че не са се излъгали.

— Какво ще каже моят брат Шетърхенд? — попитал Винету.

— Както изглежда, никак не бързат да догонят навахите — гласял отговорът.

— Моят брат мисли също като мен. Навярно са решили да отложат нападението си срещу навахите. В такъв случай става ясно на кого са хвърлили око.

— Естествено на нас.

— Да, но защо? Най-умното, което могат да направят, е незабавно да нападнат навахите — те нямат никакви точни сведения, защото едни от съгледвачите им са убити, а останалите са пленени.

— Нека моят брат Винету не забравя, че сме по петите им и имаме няколко много добри коня. С бърза и усилена езда поне неколцина от нас могат да ги заобиколят и изпреварят, за да предупредят навахите.

— Уф! — кимнал Винету. — Това ще е причината.

— Да, вероятно е така. Те искат да предотвратят този наш ход и да освободят своя тил. Като нищо може да се очаква на вожда им Мокаши да хрумне подобна мисъл. И сега яздят по-бавно, за да са сигурни, че ще ги наближим още повече, и когато намерят подходяща местност, няма да им се наложи дълго да ни чакат. Ако предположението ни е вярно, е необходимо само да поразмислим кое място в тази посока ще им се стори най-удобно за нападение. Нали моят червенокож брат Винету отлично познава местността?

— Моят брат също я знае.

— Тогава нека размислим!

— Уф! — възкликнал Винету не след дълго. — Има едно такова място, което ще достигнат още преди свечеряване.

— И аз се сещам за него. Имаш предвид Зимната вода, нали?

— Да. И ти ли?

— Също.

Наистина е странно колко често тези двама мъже са имали еднакви мисли и едни и същи чувства. И двамата едновременно се сетили за Зимната вода.

— Възможно е там да ни очакват — обадил се Олд Шетърхенд.

— Сигурен съм — съгласил се апачът.

— Нали не искаш да налетим право на пушките и ножовете им?

— Не.