Кралят на петрола

— Тъй дружелюбно, като че са ми единствените кръщелници. Навахите са наши приятели!

— Добре тогава, идваме!

Той излезе от скривалището си заедно с индианците. Двамата ловци също изникнаха като изпод земята. Единият от тях му подаде ръка и каза:

— Сега вече можем да отговорим на поздрава ви. И тъй, добър вечер и добре дошли сред приятели. Да се представим, за да знайте кои сме: аз съм господин Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке, известен като ловецът на мечки Хобъл Франк. А този е моят приятел и другар, тъй нареченият Леля Дрол, алиас господин Себастиан Мелхиор Пампел.

— Радвам се лично да се запозная с двама толкова славни уестмани. Ще ме заведете ли до вашия лагер?

— С голямо удоволствие. Позволете ми да бъда ваш цицерон (Франк отново прави един от своите каламбури, като явно има предвид думата „чичероне“ (ит.) — водач из музеи и други забележителности. Б. пр.), но ми кажете преди това, къде собствено се намира нашият кантор!

— Той е в бивака ни — отговори Волф. — Видяхме се принудени да го задържим, докато узнаем с какви хора пътува и къде да го отведем.

— Мога да ви кажа къде да го отведете — в лудницата. Този човек ни е създал вече толкова много неприятности и главоблъсканици!

Когато достигнаха лагера, видяха, че там се намират само преселниците с жените и децата си. Другите бяха тръгнали да търсят кантора.

— Как ли ще ги уведомим? — попита Франк. — Не можем да ги върнем, защото не знаем накъде са поели.

— Изстреляйте една пушка — посъветва го Волф. — Тогава незабавно ще дотичат.

— Възможно е наблизо да има неприятели. С изстрела ще ги примамим насам.

— Няма такава опасност. Тъй като само аз съм запознат с разположението и на двата лагера, мога със сигурност да кажа, че няма от какво да се опасяваме.

Франк последва съвета му и стреля с пушката си. После внимателно се заслушаха, за да разберат дали скоро ще дочуят стъпките на завръщащите се хора.

Преселниците оглеждаха новопристигналите с любопитни погледи. Отначало се постреснаха при вида на двамата индианци, но обстоятелството, че ги бе довел Франк, бързо ги успокои. Изстрелът наистина донесе очаквания резултат. За кратко време един по един отсъстващите хора се завърнаха. Човек лесно може да си представи колко много се зарадва Адолф Волф, когато неговият чичо му се представи. С какво удоволствие чичото и племенникът биха се усамотили някъде, за да си поприказват на спокойствие за родината, за роднините и за всичко, каквото им беше на сърцето и душата, но нямаше никакво време за такива разговори. Чувствата на отделните хора трябваше да отстъпят на заден план пред общата опасност. Понеже в момента Волф играеше ролята на представител на навахите, започнаха да се обръщат към него за всички по-важни въпроси.

След като поименно му представиха всички присъствуващи, той най-напред се обърна към банкера:

— Ако не се лъжа, представиха ви като мистър Ролинс от Арканзас. Така ли е?

— Да, сър — отговори му той.

— Да не би да сте банкерът Ролинс?

— Да.

— И сте купили един петролен извор?

— За съжаление, да, но там няма никакъв извор.

— Тъй си и мислех. Измамили са ви.

— И то как! За съжаление тримата мерзавци ни се изплъзнаха. Много се надявам да успеем да ги догоним.

— Значи не желаете да ги оставите да си вървят по пътя?

— Не. Та нали ми взеха чека и се канят да отидат до Сан Франциско, за да го осребрят.

— Ако нямате друга причина да ги преследвате, оставете ги тогава на мира.

— Тъй ли? Такъв съвет ли ми давате? Откъде ви хрумна подобна мисъл?

— Имам ей това основание. Я вижте какво ще ви покажа! Той измъкна някаква хартия от джоба си и я подаде на Ролинс. Щом банкерът й хвърли един поглед, радостно изненадан извика:

— Сър, та това е моят подпис, моят чек, който мислех, че е в ръцете на Гринли!

— Както виждате, сте се лъгали. Чекът не е вече у него.

— Така е, наистина е така. Е, сега всичко е наред. Няма защо да се страхувам, че ще изгубя тази сума. А всички останали разходи, направени досега, просто ще отпиша от сметката.

После накараха Волф да разкаже как се е добрал до чека. С кратки думи той изпълни това желание. А когато спомена, че Гринли, Бътлър и Полър са обърнали конете си и отново идват насам, Сам Хокинс попита:

— Мистър Волф, да не би тези типове да са тръгнали по петите ти?

— Естествено искат да издебнат някой удобен случай, когато се отдалеча от другите, за да ме нападнат и да си върнат документа.

— Така е, и аз тъй си представям нещата. Но не само че няма да успеят, ами ще ни паднат в ръцете.

— Да се надяваме.

— А после няма много-много да се церемоним с тях. Поне в едно съм сигурен, че няма пак да ни избягат. Къде сте се разположили на лагер?

— На около четвърт час път оттук надолу по реката на отсрещния й бряг.

— Мислиш ли, че тримата са вече близо по петите ви?

— Не. Те са могли да следват дирите ни, само докато е било светло, но после са се принудили да чакат. Значи сме спечелили значителна преднина.

— Добре, значи утре ще ги заловим.

— А може и да не е утре!

— Защо?

— Защото сигурно ще се наложи да се разправяме с нихорасите.