Кралят на петрола

Продължиха да яздят през цялата вечер и спряха едва към полунощ, понеже според съвършено погрешните си представи смятаха, че всеки миг е възможно да се натъкнат на нихорасите. Разположиха се на лагер, но не запалиха огън, защото той можеше да ги издаде.

Отначало възнамеряваха да поставят няколко стражи в посоката, откъдето бяха пристигнали, за да попречат на тримата бели да се приближат до бивака им, но Волф, който единствено ги интересуваше, разубеди навахите, като им обясни, че това е излишно. Със сигурност можеше да се очаква, че Бътлър, Полър и Гринли нямаше да се появят, защото в тъмнината им бе невъзможно да проследят дирите на индианците. Луната щеше да изгрее доста по-късно.

Изпратиха няколко поста напред, защото това го изискваше всеобщата безопасност. Издигнаха шатрата на вожда, за да може бялата му жена да спи в нея. Тя легна върху одеялата, но от грижи и тревоги по сина си не можа да намери покой. Въздухът в шатрата бе толкова задушен, че след известно време тя стана и излезе навън.

Луната се беше издигнала над крайбрежните дървета и отразяваше лика си във водите на тясната, но доста дълбока река. Наоколо цареше пълна тишина. Само понякога изпръхтяваше кон или пък шибваше с опашка, за да прогони комарите, които гъмжаха край реката. Иначе не се долавяше никакъв друг шум. Наистина ли никакъв? Май не бе така, защото тъкмо в този миг откъм другия бряг внезапно се разнесе нещо като тананикане в такт шест осми:

— Фитифитифити — фитити — фитити — фитити- фи-тифитифити — фитити — фитити — ти!

Индианците се стреснаха от сън и учудено наостриха слух. Човешки глас ли бе това, или някакъв инструмент? Вождът тихо се приближи до жена си и я попита:

— Чу ли тези звуци? Никога досега не съм слушал подобно нещо. Какво ли може да е?

— Някой имитираше цигулка и си тананикаше валс — отговори тя.

— Цигулка? Валс? Не знам какво означава това.

Тя понечи да му обясни, но не успя, защото в същия миг отсреща се разнесе:

— Клилилилилили — лилили — лилили — клилилили-лили — лилили — лилили — лилили — ли!

— Сега пък нещо друго! — прошепна вождът.

— Това е имитиране на кларнет.

— Кларнет ли? За пръв път чувам такова нещо. Мисля, че отсреща…

— Трарара та — та — та — трарара та — та — та…! — прекъснаха го звуците отсреща.

— Това е тромпет — обясни жената, която също не знаеше какво да мисли. И преди вождът да успее да й отговори, звуците продължиха:

— Чингчингчинг чингбумбум — чингбумбум — чинг-бумбум — чингчингчинг — чингбумбум — чингбумбум — бум!

— А това е големият барабан с чинелите — обади се жената, чието смайване нарастваше с всяка изминала минута.

— Тромпет, барабан, чинели? — попита Големия гръм. — Но това са все думи, които не разбирам. Да не би отсреща да има някакъв зъл дух?

— Не, не е дух, а човек.

— Сигурна ли си?

— Да. Той имитира с гласа си различни музикални инструменти.

— Но това не е музиката на червенокожите мъже, нали?

— Не, на бледоликите е.

— Дали този отсреща е бледолик?

— Възможно е.

— Но нали всичките са пленени! Ще изпратя няколко разузнавачи да се промъкнат тайно до това странно същество.

Няколко минути по-късно малко по-надолу, където необикновеният инструменталист не можеше да ги забележи, четирима навахи преплуваха реката, изкатериха се по отсрещния бряг и запълзяха нагоре срещу течението. Не след дълго се разнесе сподавен вик, а после, държейки наполовина над водата някакво човешко тяло, четиримата отново прекосиха реката. Когато изправиха човешкото тяло на краката му, един от индианците докладва на вожда:

— Ето този бледолик беше. Стоеше облегнат на едно дърво и с пръсти барабанеше по корема си.

Големия гръм се приближи до странната фигура, огледа я и попита:

— Какво правиш тук посред нощ? Кой си и кои са хората, с които си тръгнал на път?

Нитзас-ини си послужи със смесица от английски и индиански думи. Непознатият човек не го разбра, но тъй като се досети какво го питаха, отговори на немски:

— Добър вечер, господа! Аз съм господин кантор емеритусът Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден. Това градче е прочут летен курорт и се намира на железопътната линия от Дрезден за Цитау или от Дрезден за Кьонигсбрюке и има един ресторант, където по време на големия летен сезон всяка седмица се организира музикална вечер. Защо прекъснахте моите творчески занимания? Измокрих се до кости.

Индианците не разбраха нито дума. Но човек лесно може да си представи радостната изненада на бялата жена, щом чу тъй познатите звуци на родния си език. Тя бързо се завтече към емеритуса и възкликна:

— Вие говорите немски? И сте немец, кантор от околностите на Дрезден? Как, за Бога, се озовахте тук, на брега на Чели?

Сега вече беше ред на господин канторът да се слиса. Той отстъпи няколко крачки назад и като плесна с ръце, извика:

— Да чуя моя роден език от устата на индианка! Една истинска индианка, която говори немски!

— Заблуждавате се. Вярно, сега съм жена на индианец, на вожда на навахите, но по рождение съм немкиня.

— И сте се омъжили за индианец? А как се казва вашият господин съпруг?

— Нитзас-ини, Големия гръм.