Кралят на петрола

— Не забравяйте да му кажете, че съм апостол на изкуството и син на музите! Не бива така да ме влачат през реката, както направиха преди!

Тогава към него се приближи Волф, който до този момент стоеше настрана и слушаше разговора им, и троснато му каза:

— В такъв случай по-добре да си бяхте останали у дома. Дивият запад не е място за синовете на музите!

— Защо? — попита канторът.

— Защото, ако поне донякъде ви приличат, всички те са съвсем смотани и откачени хора.

— Охо! Ще трябва да ви помоля да смените тона, с който ми говорите…

— Мълчете! Извършили сте непростима непредпазливост! Ако Сам Хокинс е повярвал, че наоколо няма неприятели, значи се е излъгал. А това, че сте се отдалечили от лагера, без да поискате разрешение, е могло лесно да струва живота на всички. Ами ако вместо нас оттук бяха минали нихорасите?

— Но те са отсреща, на левия бряг!

— Не е изключено да са прехвърлили реката. Тогава с вас беше свършено. Впрочем ние не смятаме сведенията ви за меродавни. Ще се наложи да изпратим няколко съгледвачи, за да разберем дали разказът ви отговаря на истината, или не.

— Всичко е чиста истина! Давам ви честната си дума.

— Пет пари не давам за думата ви. Изглеждате ми толкова сбъркан в главата, че никак не завиждам на онези, които са принудени да се разправят с вас. Кой знае колко пъти вече сте им донесли нещастие.

— Нито веднъж! Изобщо от изкуството може да се очаква само щастие и благодат.

— Но от вашите апостоли едва ли, ако приличат на вас.

— Господине, това е обида! Вие говорите немски, кой сте всъщност? Да не сте мой съотечественик?

— Да.

— В такъв случай би трябвало да сте по-учтив. Когато се срещнат съотечественици толкова далеч от родината, е редно да се радват, а не да се дразнят един друг!

— Прав сте, но онзи, който не се раздразни при срещата си с такава „скица“ като вас, сигурно ще е някой ангел. Вие не само застрашавате безопасността на спътниците си, ами дори излагате живота им на опасност, а това донякъде засяга и мен, защото, ако не се лъжа, при вас се намира и един човек, който ми е много близък.

— Че кой ли може да е той? Да не е госпожа Розали Еберсбах?

— Глупости! При вас няма ли един млад немец на име Волф?

— Да, разбира се, Адолф Волф.

— Е, аз също се казвам Волф.

— Ами тогава вие сте може би дори самият чичо, а?

— Откъде ви хрумна това предположение?

— Знам, че той отива при чичо си. Вие също се казвате Волф и споменахте, че ви е близък. Тогава е естествено да си помисля, че е ваш племенник.

— Така е. С това доказахте, че сте в състояние да мислите логично, и предлагам да се помирим. Седнете! Ще се наложи да почакате тук, докато съгледвачите се върнат. Аз самият ще тръгна с тях.

После Волф преведе на индианците, каквото беше научил от кантора, и решиха той, придружен от двама червенокожи, да преплува реката, за да потърси лагера на белите.

И тримата бяха добри плувци. Лесно и бързо се прехвърлиха на отсрещния бряг, а след това се насочиха наляво, за да се приближат до лагера, промъквайки се покрай реката. Не бяха стигнали все още кой знае колко далеч, когато дочуха стъпки. Бързо се скриха зад няколко храста. Хората, които се задаваха, разговаряха, обаче тихо. Когато наближиха, Волф забеляза, че са двама. Те се спряха и внимателно се ослушаха.

— Ама наистина е ужасен човек — обади се един от тях — и никога не може да остане седнал на задните си части. Щом се разположим на лагер, веднага се измъква и дим да го няма. Сега трябва да го търсим по всички посоки на света и при това не бива да викаме името му, защото нейде може да са се скрили хора, които да таят не особено приятни чувства към нас. Стари приятелю Дрол, не мислиш ли, че след като го открием, ще трябва да го вържем?

— Да — съгласи се другият. — Операта, която иска да създаде, е откачена работа, а самият той е още по-откачен. Може да ни вкара в голяма беля. Наистина не ни остава никакъв друг изход — ще се наложи да го вържем!

Волф разбра, че си има работа с немци, и иззад храста ги поздрави:

— Добър вечер, господа, много се радвам да срещна тук съотечественици.

Но още в същия миг двамата изчезнаха от погледа му и той долови само как изчаткаха петлетата на пушките им. Още при първата му дума двамата сякаш потънаха в земята.

— Къде се изгубихте? — продължи Волф. — От поведението и бързината ви разбирам, че сте добри уестмани, но в случая предпазливостта ви е излишна. Нали чувате, че и аз говоря немски.

— Тия номера не ни минават — дойде в отговор иззад един храст. — по света има негодници, дето понявга също могат да си служат с немски.

— Но аз не съм негодник!

Когато с кратки думи той се представи като чичо на Адолф Волф и им разказа за срещата си с кантора, Хобъл Франк възкликна:

— По дяволите, добре, че не се изпозастреляхме един друг! Значи вий сте чичото на Адолф Волф? Тогаз няма защо да пълзите повече из онези храсталаци, ами излезте да се видим, стара немска кримка такава!

— С удоволствие, но първо да ви кажа още нещо. С мен са и двама воини на навахите. Как ще се отнесете към тях?