Кралят на петрола

— Големия гръм ли? Та ние искаме да отидем тъкмо при него!

— Така ли? Казахте „ние“, значи не сте сам?

— Опазил Господ! Събрали сме се цял отряд славни уестмани и герои, Винету, Олд Шетърхенд, Сам…

— Мога ли да науча къде се намират в момента спътниците ви?

— По петите на нихорасите.

— Но те се канят да ни нападнат.

— Да, ако не се лъжа, чух нещо подобно.

— Съобщавате ми изключително важна вест, защото сме тръгнали в поход срещу нихорасите. Искаме да ги изпреварим и първи да ги нападнем.

— Какво, тръгнали сте срещу тях ли? Струва ми се, че сте на погрешен път, уважаема госпожо вожд.

— Защо?

— Защо ли? Ами защото нихорасите се намират отсреща на левия бряг.

— Не са ли тук, на десния?

— Не.

— Наистина ли? Сигурен ли сте? За нас е много важно да не би да се лъжете.

— Изобщо не е възможно да се заблуждавам. Щом ние, апостолите на изкуството, знаем нещо, то го знаем със сигурност и както трябва. Та нали бяхме нападнати тъкмо от нихорасите!

— Това ми е известно. И трима от вашите хора са се спасили.

— Трима ли? Много вероятно имате предвид Бътлър, Полър и Краля на петрола. За съжаление те ни се изплъзнаха.

— Изплъзнаха ли се? Значи са избягали? Да не би да искате да кажете от вас?

— Да.

— Но те ни увериха, че са ваши спътници. Как е възможно тогава да бягат от вас?

— Така е, повярвайте ми!

— Ще трябва да ми обясните всичко по-подробно. Тези трима мъже ни разказаха, че когато им се удало да се спасят, Олд Шетърхенд и хората му все още били в плен.

— Това или е лъжа, или е някаква грешка в летоброенето. Когато те офейкаха, ние отдавна вече бяхме свободни. Нима сте срещнали тези три лица?

— Дори разговаряхме с тях.

— Тогава се надявам, че сте били предпазливи?

— Защо?

— Защото те са, изглежда, хора, на които, след като ги види човек, не бива да им има никакво доверие. Просто им личи, че са големи мошеници. Успяха да измамят дори мен, мен, сина на музите. А това несъмнено означава много, страшно много! Ще ви разкажа всичко по-късно, госпожо вожд.

— Добре, по-късно. Засега преди всичко искам да разбера къде се намират Олд Шетърхенд и Винету.

— Не знам.

— Така ли? Но от предишните ви думи излезе, че знаете.

— Възможно е. От една страна, самият аз не се интересувам особено от такива неща, защото мислите ми изцяло са заети с моята героична опера, а от друга, спътниците ми не споделят с мен чак толкова много, колкото, изглежда, предполагате. Това е израз на извънредно нежното им внимание към мен, за което наистина трябва да съм им благодарен. Те не желаят да ми досаждат с подобни простосмъртни дела, тъй като съм зает с далеч по-възвишено творчество. Затова не знам къде са в този момент Олд Шетърхенд и Винету. Мога само да ви кажа, че преследват нихорасите. Ако ме бяха взели със себе си, сега щях да съм в състояние точно да ви посоча мястото, където да ги намерите.

— Кога се разделихте с тях?

— Още преди обяд. Взеха със себе си само Ши Со.

— Какво? Ши Со? Моя син?

— Вашия син ли? Той син ли ви е?

— Да. Не знаехте ли?

— Не. Знаех само, че е син на Нитзас-ини, но че е и ваш син, това не ми беше известно.

— Но нали ви казах, че съм жена на вожда!

— Вярно. Но знаете ли, за един апостол на изкуството хич не е толкова лесно да се оправи в семейните отношения на една фамилия, в която майката е бяла, а бащата има меденикав цвят на кожата. Ще премисля нещата много щателно и после е доста вероятно да се намери за вас в операта ми, да речем, ролята на червенокожата героиня, защото за бялата вече имам прототип в лицето на госпожа Розали Еберсбах.

Канторът се стори на жената доста чудноват. Тя леко поклати глава и после попита:

— А всъщност какво правехте преди малко на мястото, където ви намериха?

— Композирах.

— Тоест работехте над операта си?

— Да. Композирах героичния триумфален марш.

— Толкова шумно?

— Така се налага, няма как иначе. Трябва добре да чуя как звучат отделните инструменти.

— Но това много лесно може да ви струва живота!

— Няма такава опасност!

— О, има! Ами ако наблизо се намираха неприятели?

— Е, да, ама нямаше.

— Толкова ли бяхте сигурен?

. — Да.

— Откъде знаехте?

— Сам Хокинс ми каза. Затова и не ме надзираваше толкова строго, тъй че успях да се измъкна, без да ме забележат. Отдалечих се достатъчно, за да не могат да ме чуват и започнах да репетирам отделните партии на оркестъра. Но за съжаление точно тогава внезапно бях прекъснат. Сграбчиха ме за гърба, стиснаха ме за гърлото така, че композирането ми направо стана невъзможно, и ме довлякоха до тук. надявам се, че пак ще ме върнат на отсрещния бряг.

— И това ще стане. Има ли много път до лагера ви?

— Е, сигурно ще трябва да повървите не по-малко от четвърт час, тъй като бях принуден да се отдалеча на достатъчно голямо разстояние, за да не ме чуят.

— А кой ръководи хората?

— Сам Хокинс пое главното командване. Олд Шетърхенд даде само указанието да ги следваме по дирите им колкото е възможно по-бързо. След свечеряване естествено бяхме принудени да бивакуваме, защото в тъмнината следите не се виждаха достатъчно. А сега ще поговоря с нея.

Тя се накани да му обърне гръб, но той я задържа за ръката и я помоли: