Кралят на петрола

Нещата се развиха така, както бяха предвидили — никой не ги спря, никой не им попречи. Движеха се все по високия бряг на реката, близо край пояса от дървета и храсти, а дирята, която следваха, не се промени, докато стигнаха до едно място, където тя стана значително по-широка, много по-ясна и добре отъпкана. Това сигурно си имаше своята причина. Те спряха конете и слязоха от седлата, за да огледат следите. Намираха се край гъсталака, където миналия ден вечерта Ши Со беше стоял при конете и бе очаквал завръщането на Олд Шетърхенд и Винету и където апачът бе имал намерение рано сутринта на този ден да се срещне със съюзените бели и индианци.

— Тук мерзавците са останали по-продължително — обади се Бътлър. — Вижда се съвсем ясно. Конете не са продължили нататък, а са се спрели на това място, изпотъпкали са земята и дори тук-там са я разровили с копитата си.

— Каква ли е причината? — попита Краля на петрола.

— Кой знае! Вероятно ще я научим по-късно.

— Още отсега ми се иска да я знам. Вижте, оттук някакви следи водят към онзи храсталак! Я да видим какво е ставало там!

Те оставиха конете и се отправиха към храстите. В същия момент дочуха някакъв глас да вика на немски:

— Помощ, помощ! Насам, елате насам! Тримата се спряха и наостриха слух.

— Това не беше английски — каза Краля на петрола.

— Приличаше ми на немски, но не го разбирам този език — обади се Бътлър.

— Но аз го разбирам — заяви Полър, някогашният водач на преселниците. — Някой вика за помощ и ни моли да отидем при него.

— Можем да си го позволим, защото, щом някой се нуждае от помощта ни, няма защо да се страхуваме от него.

— Ами ако е номер, ако искат да ни подмамят в някоя клопка?

— Не ми се вярва. Елате с мен!

Те продължиха по отпечатъците от човешки крака и конски копита, които водеха в храсталака, и скоро видяха два оседлани коня, вързани за близките клони. Изглежда, се бяха приближили до викащия за помощ човек толкова, че той можеше да ги вижда, защото точно в този миг прозвуча:

— Насам, насам, господин Полър! Бъдете тъй добър да ме освободите!

— Той ме вика, значи ме познава! — каза Полър.

— Елате де, господин Полър, елате по-бързо! — разнесе се отново.

— По дяволите! Ако не се лъжа, това е гласът на побъркания кантор, дето иска да композира опера в дванайсет действия и върши щуротия след щуротия. Елате! Наистина няма от какво да се боим.

— Но сега той е от хората на Олд Шетърхенд и Винету — обади се предпазливо Краля на петрола — кой знае дали това не е някаква примка, която сами ще си нахлузим на врата.

— Едва ли! По-скоро съм убеден, че той отново им е изиграл някой- глупав номер и затова са го оставили тук. Спокойно можем да продължим.

Той навлезе още по-навътре в храсталака и двамата го последваха. И ето че предположението на Полър излезе вярно, защото те видяха кантора с вързани на гърба ръце й освен това вързан още веднъж с отделен ремък за ствола на едно дърво. Но всичко бе направено така, че да не изпитва болка. Облегнат с гръб на дървото, той седеше удобно в меката трева.

— Господин кантор, вие? — попита Полър. — Странна работа!

— Кантор емеритус, ако мога да ви помоля! Налага се както заради изчерпателността, тъй и заради разликата, защото един емеритус е преустановил активната си дейност, господин Полър.

— Да, наистина ми изглеждате по-скоро пасивен, отколкото активен. И как се озовахте в това положение на пасивност?

— Вързаха ме и ме оставиха тук.

— Това го виждам, но кой го направи?

— Стоун и Паркър.

— Но не е възможно да са го направили по собствена инициатива!

— Не. Олд Шетърхенд им заповяда.

— Защо?

— Не… знам… не знам — каза канторът, защото се притесняваше да спомене истинската причина.

— Олд Шетърхенд никога не прави нещо без основание.

— Не, сигурно и в този случай си е имал някакви основания, но аз наистина не ги знам, тъй че стига сте ме питали, а по-добре срежете ремъците ми!

— Това не може да стане тъй лесно и бързо, както си мислите.

— Защо?

— Иска ми се да ви помогна, но трябва да се убедя, че това е уместно и няма да докара някоя беда.

— Че каква ли беда може да докара?

— И аз не знам, но Олд Шетърхенд сигурно знае. Несъмнено е наредил да ви вържат тук, за да ви попречи да извършите някоя глупост. Въпреки това намирам, че е постъпил много несправедливо, като ви е стегнал тъй здраво с тези ремъци и ви е оставил в тази пустош сам и съвсем беззащитен.

— Сам ли? Че аз не съм сам.

— Така ли?

— Не съм. Тук има и още един човек.

— Кой е той?

— Господин Ролинс, банкерът.

— Банкерът? — попита Полър и по лицето му се плъзна доволна усмивка. — Няма ли и още някой?

— Не, само той.

— Също ли е вързан?

— Не, той е тук, за да ме пази. Сам предложи услугите си. Как ли не го молих да ме развърже, но не изпълни желанието ми. Той е безчувствен и жесток човек.

Това мнение на кантора беше във висша степен добре дошло за Полър. И за да налее още масло в огъня, той каза:

— Да, наистина е било жестоко от негова страна и той си е заслужил доста чувствително наказание. Всъщност би трябвало да ви развържат и на ваше място да вържат него.