Кралят на петрола

— Не е беда. Пръстите ти са като от желязо. Докопаш ли се веднъж до ръба, ще можеш да се задържиш. После ще ти помогна с моя мечкоубиец. Ще броя до три и ще те подхвърля нагоре. Внимавай мигновено да се заловиш! Едно… две… три!

При „три“ той с мощен тласък подхвърли апача нагоре. Ръцете на Винету достигнаха ръба и се вкопчиха в него като с железни скоби. Олд Шетърхенд бързо грабна мечкоубиеца и подпря с приклада единия крак на апача. Тази опорна точка помогна на Винету да се прехвърли върху терасата, където отначало той остана да лежи тихо и неподвижно, опитвайки се, напрегнал слух, да разбере дали наблизо се намира някой, който да го е забелязал или пък който можеше да го види. Апачът лежеше с присвито тяло, готов със скок мигновено да се нахвърли върху него, да го сграбчи за гърлото и да не му позволи да издаде предупредителен вик. Острите му очи огледаха терасата по цялата й дължина — освен него там нямаше жив човек. Недалеч от себе си Винету съзря откритата четириъгълна дупка, водеща надолу към приземния етаж, а съвсем близо до нея лежеше стълбата, която индианците неотдавна бяха изтеглили.

С безшумни и ловки движения като змия той запълзя към отвора и се ослуша. Надолу водеше стълба, а в помещението беше тъмно. Нищо не помръдваше. Изглежда, на приземния етаж нямаше никой. Тогава Винету запълзя обратно към другата стълба и я спусна до стената, където бе стояла облегната и през деня, за да може Олд Шетърхенд да се изкачи по нея. Щом белият ловец се озова горе, той легна до Винету и го попита:

— Има ли някой долу?

Олд Шетърхенд изобщо не попита дали има някой при тях на терасата, защото още от пръв поглед разбра, че са сами.

— Не долових никакъв шум — отговори Винету.

— Ще изтеглим ли отново стълбата?

— Не.

— Правилно! Възможно е да ни се наложи да бягаме и тогава тя ще ни трябва. А сега към следващия етаж!

Нагоре водеше друга стълба — индианците бяха махнали само най-долната. Но двамата не биваше да използват горната стълба, защото тя стоеше облегната по средата на етажа, където гореше най-долният огън, а край него седяха трима пазачи, на които беше възложено да охраняват пробитата в зида дупка. Ако Винету и Олд Шетърхенд се опитаха да използват тази стълба, стражите незабавно щяха да ги видят.

Платформата над тях беше широка около четири крачки и дълга около осемдесет. Огънят, който гореше в средата, по индианския обичай беше малък и светлината му не можеше да стигне до двата края на терасата. Следователно на тези места тя беше тъмна и двамата трябваше да се покатерят на горната платформа именно оттам — или от десния край, или от левия. Решиха да използват втората възможност, и то заради едно на пръв поглед незначително обстоятелство, което обаче им предлагаше твърде голямо предимство. Други хора навярно изобщо не биха му обърнали внимание, но тези двама опитни ловци с толкова проницателен ум използваха винаги и най-малката дреболия, която можеше да им помогне да постигнат своята цел.

В случая ставаше въпрос за следното: тримата пазачи бяха насядали така, че двама от тях бяха с лице към дупката, която трябваше да надзирават, а третият се беше настанил от лявата й страна, тъй че препречваше пътя на светлината и хвърляше зад гърба си по платформата дълга тъмна сянка. Именно тази сянка даваше възможност на двамата ловци да се приближат до тях, без да бъдат незабавно забелязани.

И тъй, те изтеглиха стълбата, която водеше от първия етаж към приземния, и я отнесоха към левия край на терасата. Това трябваше да стане с изключителна предпазливост. Щом стигнаха там, те я облегнаха на зида на втория етаж и се изкачиха по нея. След като се озоваха горе, известно време останаха предпазливо да лежат на едно място, както и преди, за да огледат и тази платформа.

— Пазачите са сами — прошепна апачът.

— Да, и това е добре — обади се неговият бял приятел. — Въпреки всичко ни предстои извънредно трудна работа. Тук няма никакво прикритие, нито храст, нито дърво, където да можем да се притаим.

— Но има сянка!

— Well! Обаче това не е достатъчно. Можем да се приближим най-много на двайсетина крачки от тях, а ако онзи обесник, дето хвърля сянка, се размърда, огънят ще ни освети и те сигурно ще ни забележат твърде рано.

— Ще отвлечем вниманието в обратната посока.

— Как? С малки камъчета ли?

— Да.

— Добре! Ако наистина се оставят да ги измамим така, значи са много глупави. След това ще трябва да изминем двайсетината крачки за две секунди. Аз ще поваля на земята онзи, който е с гръб към нас. Ти ще се заемеш със следващия, а аз пък с третия.

— Но без абсолютно никакъв шум! — предупреди Винету.

— Естествено, защото иначе ще привлечем вниманието на тримата пазачи на по-горния етаж. Дори и да успеем незабелязано да се промъкнем до огъня, необходимо е само на някой от горните стражи да му хрумне да погледне надолу и ще ни види. Какво ще правим в такъв случай?

— Ще повалим и обезвредим тези тримата, а после бързо се качваме при другите трима. Извадим ли и тях от строя, ще си открием пътя към хората, които искаме да освободим.