Кралят на петрола

— Няма да мине без шум и цялото пуебло ще се вдигне на крак!

— Въпреки това Винету и Олд Шетърхенд няма да се изплашат. Ще изгасим огньовете и няма да ни виждат. Тогава няма да могат и да стрелят по нас.

— Добре! Да съберем сега камъчета!

Подхвърленият от Олд Шетърхенд въпрос, какво да правят в случай че ги открият, за което се и уточниха, се оказа от голямо значение за тях, защото по-късно действително ги видяха и те можаха незабавно да започнат да действуват в пълно разбирателство, без да губят скъпоценно време с въпроси и отговори. Потърсиха наоколо и намериха необходимите им камъчета. После се прилепиха плътно към земята и запълзяха към тримата пазачи. Преценката на Олд Шетърхенд се оказа съвсем точна: когато достигнаха на двайсетина крачки от тях, двамата се видяха принудени да спрат. Винету се понадигна леко и хвърли едно камъче над главите на стражите така, че то падна от другата им страна. Колкото и незначителен да беше шумът от малкото камъче, индианците го доловиха и като извърнаха глави надясно, внимателно се ослушаха.

— Изглежда, ще успеем — прошепна Олд Шетърхенд. Винету хвърли още няколко камъчета и това накара тримата пазачи да предположат, че вдясно от тях се намира някакво живо същество, а може би дори и враг, поради което наостриха слух и зрение.

— Хайде! — тихо се обади Олд Шетърхенд. Двамата се изправиха. С пет-шест дълги и почти безшумни скока те се озоваха при пазачите. Юмрукът на силния бял ловец се стовари върху главата на първия от тях така, че той се просна на земята, без да гъкне. В следващия миг те сграбчиха втория и третия за гърлото. Последва здраво притискане, няколко удара по слепоочията и двамата пазачи също изгубиха съзнание. Бързо ги вързаха, а в устата им натъпкаха парцали.

— Дотук успяхме! — прошепна Олд Шетърхенд. — А сега незабавно да отнесем стълбата до отвора, под който се намират пленниците. Искам да говоря с тях. Нека през това време моят брат Винету не изпуска из очи по-горния етаж! Възможно е някой от стражите да пристъпи до самия край на терасата.

Той изтегли стълбата, която избегнаха да използват, докато се намираха на долната платформа, подпря я на зида съвсем близо до пробитата дупка и се изкачи по нея. После тихичко подвикна в дупката:

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър! Тук ли е някой от вас?

Той наостри слух и отвътре дочу глас:

— Я слушайте! Някой говори отвън! При дупката има човек!

— Вероятно някой от червенокожите подлеци! — обади се друг глас. — Перни го с един куршум!

— Глупости! — бързо се намеси трети. — Никой индианец няма да се осмели тъй удобно да си подложи кратуната, че да му светим маслото, ако не се лъжа. Сигурно е някой друг човек, който иска да ни спаси, може би дори да е Олд Шетърхенд или Винету. Направете ми място! Ще отида При дупката.

По израза „ако не се лъжа“ Олд Шетърхенд разбра кой се беше обадил. Затова попита:

— Сам Хокинс, тук ли си?

— Тъй ми се струва — дойде в отговор отвътре. — Ами ти кой си?

— Олд Шетърхенд.

— Heigh day! Наистина ли?

— Йес. Искаме да ви измъкнем оттук.

— Искате? Говориш в множествено число, значи не си сам, нали?

— Не съм. С мен е и Винету.

— А има ли и други?

— Няма.

— Слава Богу, че дойдохте, очаквахме ви с голямо нетърпение. Но, сър, дали наистина си Олд Шетърхенд? Да не би да се казваш мистър Гринли, Краля на петрола?

— Би трябвало да ме познаеш по гласа, приятелю Сам!

— Абе я остави ти гласа! В тази дупка всички гласове си приличат, още повече че говориш тихо. Хубава история ще бъде, ако ти повярваме, а после се окаже, че Олд Шетърхенд се е превърнал в Краля на петрола. Не съм чак толкоз глупав Кун! Дай ми някакво доказателство!

— Какво?

— В момента носиш ли твоята карабина „Хенри“?

— Да.

— Я ми я подай през дупката да я опипам.

— Ето я, но бързо ми я върни, защото всеки миг може да ми потрябва.

Той побутна карабината в дупката и само след броени секунди я получи обратно, след което Сам се обади:

— Вярно, значи си ти, сър, слава Богу, че дойде! Ние не можем да излезем. Наистина има възможност да се спасим, но ще трябва да започнем ожесточено сражение, а не ни се иска да проливаме кръв. Как мислиш да ни измъкнеш?

— Имате ли стълба?

— Тези негодници я изтеглиха.

— А оръжия?

— Те са все още у нас. Не успяха да ни ги вземат. По-късно ще ти разкажа как се забъркахме в тази страхотна каша.

— Сигурно сте постъпили много мъдро! Наистина е било голям „майсторлък“, и то от хора като вас! И кой още е долу с теб?

— Все твои добри познати: Стоун, Паркър, Дрол, Хобъл Франк и тъй нататък.

— А деца има ли?

— За съжаление!