Кралят на петрола

— Хай, лата-ши! — Ох, ръката ми! — изкрещя раненият и изпусна факела.

Още три бързи изстрела и също толкова факли изчезнаха. Някакъв глас извика:

— Това е омагьосаната пушка на Олд Шетърхенд! Нагоре, връщай се обратно!

По горните тераси също настана тъмнина и внезапно се възцари такава тишина, сякаш там нямаше жив човек.

— Всички ли са тук? — попита Олд Шетърхенд застаналите наоколо хора. — Никой ли не остана долу?

— Никой — отговори Сам Хокинс.

— Тогава спуснете и двете стълби и слизайте при другите! Мисля, че червенокожите ще ни оставят на спокойствие, докато напуснем пуеблото.

Изпълниха нареждането му. Той се спусна последен. Щом се озова на по-долната платформа, видя, че съобразителният апач се беше погрижил вече за следващата стъпка. Освободените хора бяха започнали да слизат надолу. Винету нямаше никакво намерение да ги припира да бързат. Напротив. Заради жените и децата той ги предупреждаваше да бъдат предпазливи и да се спускат по-бавно, защото знаеше, че поне на първо време нямаше защо да се боят от индианците. Имената на Поразяващата ръка и Винету ги бяха сплашили.

И тъй слизането вървеше доста спокойно и по такъв начин, че бегълците вземаха стълбите надолу със себе си, за да затруднят червенокожите в преследването. А когато най-сетне се събраха в подножието на пуеблото, Олд Шетърхенд каза:

— Успяхме, и то много по-лесно, отколкото мислех. А сега…

Тук неколцина го прекъснаха, за да му изразят благодарността си, но той незабавно ги сряза с думите:

— Мълчете! Засега не искам да слушам подобни неща! Преди всичко трябва да свършим най-належащото. По-късно, когато оставим това място далеч зад гърба си, ще можете да говорите колкото си искате. Къде са конете ви?

— Ей там в корала, вдясно зад пуеблото — отвърна Хокинс.

— Всичките ви оръжия у вас ли са?

— Да.

— Ами другата ви собственост?

— Червенокожите негодници не можаха да откраднат каквото се намираше у нас, но сигурно са отмъкнали всичко, което беше в кобурите на седлата.

— Имахте ли и товарни коне?

— Йес, те трябваше да носят вещите на преселниците.

— Дали тези неща все още са налице?

— Не знам. Бурята се изви над главите ни тъй внезапно, че изобщо не намерихме време да разтоварим и разседлаем животните.

— Хмм! Ако всичките ви вещи все още са при животните, можем веднага да тръгнем, но в противен случай ще трябва да принудим червенокожите да върнат заграбеното. Нека Сам Хокинс ме придружи до корала. Другите ще останат тук и няма да изпускат из очи най-долната тераса на пуеблото. Разнесе ли се там някакъв шум, или пък мерне ли се някой червенокож, веднага ще стреляте, но ще гледате да не го улучите. Ясно ли е? Напълно достатъчно е да чуе как куршумът се удря до него в стената. Тези хора трябва само да знаят, че сме заели тук долу позиция, за да не им позволим да слязат от постройката. Междувременно моят брат Винету ще отиде да доведе нашите жребци.

Верен на своя характер, апачът безмълвно се отдалечи, а Олд Шетърхенд и Сам Хокинс се отправиха към обграденото място, където бяха отведени конете и мулетата. След като тримата мъже изчезнаха в нощта, канторът се обади:

— Значи това са двамата велики герои, които толкова копнеех да видя! В момента човек не може да различи лицата им, защото е тъмно, но самото им поведение страшно много ми импонира. Те ще заемат изключително важно място в моята опера.

— Ха, изчакайте само да ги видите на светло! — каза му Хобъл Франк. — Още от пръв поглед човек не може да не си каже, че се намира пред необикновени люде. Амче не се ли сбъдна пророчеството ми? Необходимо бе тези двама прочути мъже само да се появят и ето че сме вече свободни!

— Съвсем вярно! — съгласи се с него Дрол. — Истински подвиг е, че ни измъкнаха, без някому да падне и косъм от главата. А цялата работа щеше да мине и още по-добре, ако госпожа Еберсбах си беше държала устата затворена.

— Аз ли? — незабавно се намеси госпожа Розали. — Да не би да искате да кажете, че съм виновна, дето неволно извиках?

— Естествено! Че кой друг?

— Ами канторът, не аз!

— Моля, моля най-покорно! — защити се обвиненият от нея човечец. — Нали знаете, че съм емеритус! Бъдете тъй добра да не го изпускате постоянно! Нямате право да твърдите че съм нарушил пълната тишина, която трябваше да пазим. Устата ми не е издала никакъв звук, нито един-единствен, макар и в най-нежно пианисимо. Вие извикахте, госпожо Еберсбах!

— Изобщо не го отричам. Но защо извиках? Да бяхте стояли по здраво на краката си, емеритус такъв! Ако пак ви се прииска да се търкаляте по някоя стълба презглава, не го правете тъкмо тогаз, когато под вас се намира някоя уважавана дама! Ако поне с вашите музикални стълбици не се справяте по-добре, ще ми е страшно жал за хубавата ви героична опера. Разбрахте ли ме?