Кралството

— Да — кимна Карл.

— Да си поделим разходите, какво ще кажеш?

— Не отговорих на предишния ти въпрос.

Погледнах го.

— На въпроса дали се виждам с Мари — довърши той и се оригна.

— Не ми влиза в работата. — Отпих от бирата, която почваше да изветрява.

— Мари направи първата крачка. На празненството по случай завръщането ми предложи да се видим на четири очи и да изговорим нещата, да изчистим старите конфликти. Но понеже в момента всички ни наблюдавали, най-добре било да се видим на дискретно място, та да не даваме повод за клюки. Например, в хижата на баща ѝ. Да пътуваме отделно, всеки с колата си, да паркираме на различни места и да не пристигаме едновременно. Хитро, нали?

— О, определено.

— Идеята хрумнала на Мари, защото Грете ѝ разправила как преди време Рита Вилумсен използвала семейната хижа, за да се среща с младия си любовник.

— Я виж ти. Колко осведомена била тази Грете Смит.

Усетих, че гърлото ми пресъхва. Не попитах Карл помни ли как, натряскан до козирката, се е разприказвал пред Грете за греховете на татко.

— Всичко наред ли е, Рой?

— Да. Защо питаш?

— Пребледня.

— Не мога да ти отговоря. Заклех се в твоята душа.

— В моята ли?

— Да.

— О, тя отдавна е изгубена. Изплюй камъчето.

Свих рамене. Не си спомнях дали онзи път се бях заклел да мълча за вечни времена — все пак тогава бях още тийнейджър, или просто да наложа временна карантина на истината.

— Младият любовник на Рита Вилумсен… бях аз.

— Ти? — Очите на Карл щяха да изхвръкнат от орбитите. — Бъзикаш се. — Плесна се по бедрото и се разкикоти. Чукна бутилката си в моята. — Разкажи — подкани ме той.

Разказах му. Е, само в едри щрихи. Той ту избухваше в смях, ту пак ставаше сериозен.

— И си траеш през всичките тези години — поклати глава Карл, след като приключих.

— В нашето семейство премълчаването има дълга традиция. А сега е твой ред да разкажеш за Мари.

И Карл разказа. Още на първата им среща в хижата се озовали в леглото.

— Тя знае как да ме прелъсти — усмихна се той едва ли не носталгично. — Знае какво обичам.

— Искаш да кажеш, че е било просто невъзможно да ѝ откажеш. — Прозвуча по-обвинително, отколкото възнамерявах.

— Поемам моята част от вината, но тя очевидно си го беше поставила за цел.

— Да те прелъсти?

— Да докаже пред себе си и пред мен, че винаги ще бъде моят първи избор. Да покаже, че за нея бих рискувал всичко. Че Шанън и другите като нея са били и винаги ще бъдат само заместнички на Мари Ос.

— Би предал всичко. — Отворих кутийката с тютюн.

— Моля?

— Каза, че за нея би рискувал всичко. — Този път дори не се опитах да прикрия укора в гласа си.

— Така или иначе, продължихме да се срещаме.

Кимнах.

— Бил си с нея през всичките вечери, когато уж ходеше на бизнес срещи, а аз и Шанън те чакахме вкъщи.

— Да. Не съм образцов съпруг.

— Помниш ли как веднъж — уж беше ходил у Вилумсен — спомена, че си срещнал Ерик Нерел и жена му, докато са се разхождали близо до дома си?

— Да, тогава за едната бройка да се издам. Идвах, естествено, от хижата. А може би дори исках да се издам. Адски тежко е постоянно да те мъчат угризения.

— Но ти издържа — отбелязах.

Той прие ироничната ми забележка и леко сведе глава.

— След няколко срещи Мари явно реши, че е постигнала целта си, и скъса с мен. За втори път. Не страдах особено. Беше просто… носталгия. Оттогава не сме се виждали.

— Е, нали се виждате из града.

— Случва се, разбира се. Но тогава тя само се усмихва, сякаш е спечелила битка. — Карл се ухили презрително. — Показва на Шанън близнаците в количката; винаги я бута вестникарчето. Припка след Мари като прислужник. Бедата е, че според мен той подозира нещо. Зад привидно честното му великодушно лице виждам човек с желание да ме убие.

— Сериозно?

— Да. Ако питаш мен, сигурно е питал Мари и тя съвсем съзнателно му е дала отговор, който оставя място за съмнения.

— И защо ще го прави?

— За да го държи в напрежение. Такива са.

— Кои?

— О, сещаш се. Мари-Оските и Рита-Вилумсенките. Страдат от синдрома на пчелата майка. По-точно, страдат не те, а ние, търтеите. А пчелите майки искат, разбира се, да задоволят физическите си потребности, но най-вече имат нужда поданиците им да ги обичат и боготворят. И ни манипулират като марионетки чрез непрестанните си интриги. По дяволите, толкова е изморително.

— Не преувеличаваш ли?

— Не! — Карл тресна бутилката си върху перваза и две от празните се катурнаха и паднаха на пода. — Истинската любов не може да съществува между мъж и жена, които не са роднини, Рой. За истинската любов е нужна кръв. Еднаква кръв. Истински безкористна обич съществува само в семейството. Между братя и сестри и между родители и деца. Отвъд това… — Той махна отривисто с ръка, събори още една бутилка и ми стана ясно, че е пиян. — Просто зарежи. Важи законът на джунглата. Всеки е най-близък на самия себе си. — Подсмръкна. — Ти и аз сме сами на този свят, Рой. Само двамата сме. Нямаме си никого другиго.

Зачудих се дали не намеква нещо за отношенията си с Шанън, но не го попитах.

Два дни по-късно потеглих обратно към Сьорлане.