Кралството

— Да. Все пак отнема време да се адаптираш към толкова различна обстановка. След твоето заминаване беше все начупена и дръпната. Иска дете, но не може да зачене по естествен път, защото има проблеми. Май единствената възможност е инвитро.

Усетих стягане в стомаха.

— И това ще пробваме, разбира се, но в момента се струпаха множко ангажименти. Между другото, през лятото тя заминава за Торонто за заключителния етап на няколко проекта.

Фалшива нотка ли долових? Или просто ми се искаше да я чуя? Докъде се докарах — вече да не вярвам на собствената си преценка!

— Защо не си вземеш отпуск и не дойдеш да постоиш в Ус? — предложи Карл. — Цялата къща ще е само наша. Какво ще кажеш? Ще купонясваме като в доброто старо време! Хайде!

Ентусиазмът му все още ми действаше заразително. Насмалко да се съглася.

— Ще видим. През лятото тук е доста натоварено покрай туристите.

— Хайде де. И ти се нуждаеш от почивка. Изобщо имал ли си почивен ден, Откакто започна работа в Кристиансан?

— Имал съм, разбира се — преброих ги наум. — Кога заминава?

— Шанън ли? Първата седмица на юни.

През втората седмица на юни се прибрах в Ус.

42

Минавах с колата през местността Банехауген. Бюдалското езеро се простираше пред мен огледално гладко. При вида на табелата с надпис „Ус“ с мен се случи нещо странно. В гърлото ми заседна буца, шосето започна да се размива, наложи се да мигам учестено. Подобно нещо се случва, когато от чиста скука се заглеждаш в треторазредна сапунена опера по телевизията и — понеже си напълно отпуснат, със свален гард — внезапно усещаш как преглъщаш с мъка.

Бях си взел четири дни отпуск.

Четири дни с Карл седяхме вкъщи и се любувахме на лятото; на слънцето, което не искаше да залезе. Пиехме бира след бира в зимната градина. Говорехме си за отминали дни. За училището, за приятелите, за танцовите забави в Ортюн, за хижата на Ос. Карл ми разправяше за САЩ и за Торонто; колко предприемачи натрупали милиони благодарение на високите цени на горещия пазар на недвижими имоти; за неговия проект, към който, оказало се накрая, се били засилили с прекалено голяма кошница.

— Най-жалкото е, че можеше да се получи. — Карл постави поредната празна бутилка в редичката върху перваза под прозореца. Неговата редичка беше три пъти по-дълга от моята. — Стига да бяхме улучили най-подходящия момент. Ако бяхме устискали още три месеца, днес щяхме да сме милионери.

Начинанието обаче се провалило, а двамата съдружници на Карл го заплашили със съд.

— Само аз се бях разорил тотално и те се надяваха да измъкнат от мен някоя сумичка — засмя се и отвори нова бутилка.

— Между другото, сега не трябва ли да си затрупан с работа? — попитах.

Преди това бяхме ходили да огледаме строителната площадка. Там се работеше, но определено не кипеше активна дейност. Много машини, малко хора. Не останах с впечатлението да е постигнат особен напредък за деветте месеца от началото на строителните работи. Карл ми обясни, че все още се работело под земята, отнемало време да се прокара вода и канализация, да се изгради път. Но започнат ли веднъж същинската работа по строежа, щяло да стане много бързо.

— Всъщност хотелът се строи дори в момента. Нарича се модулно строителство. Или строителство с елементи. Повече от половината хотел ще пристигне под формата на огромни, напълно готови модули, а после ще монтираме върху вече положени фундаменти.

— Върху основите ли?

Карл разклати неопределено глава.

— Нещо такова.

Така обикновено хората се изразяват, когато искат да ти спестят твърде сложни за обяснение подробности, или за да прикрият, че самите те не са съвсем наясно. Карл отиде да размени няколко думи с работниците, а аз се поразходих наоколо да поразгледам за нови гнезда. Не открих нито едно. Явно шумотевицата и оживеният трафик ги бяха подплашили, но не допусках да гнездят особено далече оттук.

Карл се върна. Избърса потното си чело.

— Да се погмуркаме, а?

Разсмях се.

— Какво? — възкликна той.

— Екипировката ни е толкова стара, че ще граничи със самоубийство.

— Тогава само да се топнем?

— Става.

По-скоро не стана: продължихме да си седим в зимната градина. На петата или шестата бутилка Карл попита внезапно:

— Знаеш ли как е умрял Абел?

— Брат му го убил.19

— Говоря за Абел, на когото ме е нарекъл татко: за Абел Паркър Ъпшър, държавния секретар на САЩ. Заедно с други високопоставени лица бил на палубата на бойния кораб „USS Princeton“ по време на първото му плаване. Била предвидена демонстрация на огневата мощ. Едно от оръдията избухнало и погубило Абел с още петима души. Случило се през 1844-та, тоест Абел не доживял да види довършено делото на живота си: анексирането на Тексас през 1845-а. Какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Тъжно?

Карл се разсмя.

— Е, ти поне оправдаваш презимето си Калвин. Знаеш ли, че веднъж Калвин Кулидж…