Кралството

Опитах се да си внуша, че се повтаря вече позната история: случката с Мари. Влюбването в гаджето на брат ми. Че, дявол да го вземе, това е болест или мозъчен дефект. Патологична склонност да жадуваш до полуда нещо, което не можеш или не бива да получиш. Ако по някакво чудо Шанън отвърнеше на чувствата ми, това щеше да е просто повторение на историята с Мари. И както разноцветната дъга над планината изчезва, качиш ли се по склона, така и влюбването ще се изпари. Не защото е мираж, а защото, за да виждаш дъгата, е нужно да я гледаш от определен ъгъл — отстрани — и от определено разстояние — тоест, не от твърде близо. А ако, след като се изкачиш до върха на планината, дъгата продължава да си е още там, ще откриеш, че в нейния край няма ковчеже със съкровища, а трагедия и съсипани животи.

Повтарях си всичко това, ала не ми помагаше ни най-малко. Влюбването приличаше на проклета малария. Изглежда, мислех си, е вярно твърдението, че тропическата треска те убива при второто разболяване. Опитвах се да се изчистя от този вирус, ала той не се махаше. Насилвах се да работя, за да забравя, но болестта се завръщаше. Пробвах да спя и да забравя, будеха ме обаче крясъци от зоопарка, макар да не бе възможно. Той се намираше на близо миля от квартирата ми.

Започнах да излизам из града. Препоръчаха ми бар в Кристиансан. Отидох, но останах сам до барплота. Нямах представа как да заговоря някого, пък ми липсваше и желание. По-скоро го възприех като неприятно задължение. Защото по принцип никога не съм самотен. Тоест, самотен съм, но това не ме притеснява особено. В един момент ми хрумна дали жена няма да помогне, да влезе в ролята на лек срещу треската. Никой не ме погледна за повече от секунда. След няколко бири в „Свободно падане“ все някой щеше да попита кой съм. Тук навярно преценяваха от пръв поглед, че съм селянин, дошъл на разходка в града, и нямам какво интересно да предложа, както се казва. Или забелязваха изпънатия ми среден пръст, докато държа чашата. Побързах да пресуша бирата — „Miller“, американска боза — и си хванах автобуса към къщи. Легнах си и се заслушах в крясъците на маймуните и жирафите.

Един ден Юлие ми се обади с няколко технически въпроса как се прави инвентаризация. Между другото ми стана ясно, че Грете не е разтръбила за сексуалното насилие върху Карл през детството му. Обясних на Юлие някои хватки, но не ме стърпя и я подканих да ми разкаже последните клюки в селото. Тя остана малко изненадана: преди не съм бил проявявал интерес към пикантерии. Понеже не чух нищо любопитно, направо я попитах носят ли се някакви слухове за моето семейство, слухове, свързани с татко и Карл.

— Не. Какви слухове? — учуди се тя. Наистина недоумяваше за какво говоря.

— Ако възникне още някой въпрос за инвентаризацията, обади ми се — подканих я.

Разговорът свърши.

Почесах се по главата. Сякаш не беше чак толкова странно Грете да не разпространява наученото за Карл. Все пак през всичките тези години си бе държала езика зад зъбите. Защото, при цялата си лудост, тя беше луда най-вече от любов, точно като мен. И не искаше да навреди на Карл. Затова щеше да продължи да си мълчи. Но защо бе споделила с мен, че знае за сексуалното насилие над брат ми?

Спомнях си въпроса ѝ как съм спасил Карл. Как го направи, Рой? Заплаха ли ми бе отправила? Да не би да се бе опитала да ми намекне, че се досеща кой е виновникът за катастрофата, в която загинаха мама и татко? Или беше предупреждение? Предупреждение да не ми минава през ум да осуетя плановете, които тя крои за Карл?

Беше толкова откачено, че само при мисълта за това потръпнах.

Е, поне означаваше, че имам още една причина да страня от Ус.

Не се прибрах за Коледа.

Нито за Великден.

Карл ми се обаждаше по телефона да ме държи в течение как върви с хотела.

Зимата подранила, а снегът се задържал, затова изоставали от графика. Наложило се и да внесат корекции в строителния проект, защото общинската управа издала препоръка за повече дървесина и по-малко бетон.

— Шанън е бясна. Не разбира, че ако не се бяхме съобразили с исканията на общината, службата по благоустройство нямаше да ни издаде разрешително да започнем строителната дейност. Дървото не било достатъчно здраво, дрън-дрън. На нея ѝ пука само за естетичната част, защото това, един вид, е нейният подпис. Но такива спорове с архитектите са нещо обичайно.

Сигурно, но съдейки по тона му, този спор явно е бил по-лют, отколкото обичайните спорове с архитектите.

— Тя… — подхванах и се прокашлях, защото ми стана ясно, че няма да мога да довърша въпроса с естествен тон. Не и да прозвучи достатъчно непринудено в ушите на Карл.

Е, поне разбрах, че Шанън не му е казала за идиотското ми обяснение в любов по време на празненството в „Свободно падане“. Иначе щях да го усетя по тона му. Гласът е голям издайник. Можех, например, да разбера, ако Карл беше изпил няколко „Будвайзер“-а.

— Тя успя ли да посвикне?