Кралството

Слушах го с половин ухо, защото, естествено, бях чувал този анекдот. Татко обожаваше да го разказва. По време на официална вечеря известната поетеса и сатиричка Дороти Паркър седяла отдясно на президента Калвин Кулидж, известен с необщителността си. В един момент му се похвалила, че е сключила облог с приятели да измъкне от него повече от две думи. В края на вечерята Кулидж се обърнал към Дороти Паркър и ѝ казал: „You lose“20.

— Кой от нас прилича повече на татко и кой — на мама? — попита Карл.

— Шегуваш ли се? — отпих от „Будвайзер“-а по-скоро по задължение, не че толкова ми се пиеше.

— Аз пия като татко. Ти — като мама.

— Това е единственото несъответствие.

— Значи си извратеняк?

Мълчах. Не знаех какво да кажа. Дори преди, по времето на издевателствата, с Карл не го обсъждахме. Утешавах го, все едно татко просто го е напердашил. И му обещавах възмездие, без да назовавам деянието с думи. Често съм се питал щеше ли да се промени нещо, ако го бях квалифицирал на глас, ако бях пуснал думите на свобода, ако ги бях превъплътил в нещо чуваемо, в нещо реално, вместо да ги оставя само да витаят в главите ни под формата на мисъл, която точно поради това може да бъде отхвърлена като фантасмагория. Абе, и аз не знам.

— Мислиш ли за това? — попитах.

— Да. И не. Терзае ме по-малко, отколкото повечето, за което чета.

— За какво четеш?

— За жертвите на сексуално насилие. На тази тема пишат и говорят най-вероятно предимно тежко травмираните. А такива като мен сигурно са много — онези, които са успели да го преодолеят и да продължат напред. Тук ключово значение има окръжаващата среда.

— В какъв смисъл?

— Сексуалните посегателства вредят най-вече заради социалното порицание и срама. Учат ни, че трябва да се чувстваме травмирани от тях, и в резултат ние приписваме всичките си житейски несполуки на преживяното насилие. Да вземем например обрязването на еврейските момченца. Това си е генитално осакатяване. Изтезание. Много по-болезнено от блудството. Но няма доказателства обрязването да нанася психически травми. Защото се случва в социална среда, която го приема за нормално, за нещо, на което просто си длъжен да се подложиш, за част от местната култура. Не самото издевателство, а разбирането, че не влиза в представите за общоприето, нанася най-пагубната травма.

Гледах го. Сериозно ли говореше? Дали не беше начин да намери логично обяснение, което да го удовлетворява и успокоява? Впрочем, ако му върши работа, защо не? Whatever gets you through the night, it’s alright.21

— Колко знае Шанън?

— Всичко. — Карл допря бутилката до устните си и я надигна. Тя закълколи. Звукът наподобяваше не смях, а плач.

— Знае, че сме потулили падането на Улсен в Хюкен — това ми е ясно. Но знае ли, че съм пипал спирачките и управлението на кадилака преди кончината на мама и татко?

Карл поклати глава.

— Разказвам ѝ всичко, но само ако се отнася за мен.

— Всичко ли? — попитах и надникнах през прозореца. Вечерното слънце ме заслепи. С периферното си зрение улових въпросителния поглед на брат ми. — Миналата година Грете ме заговори на празника по повод първата копка. Ти и Мари се срещате тайно в хижата на Ос, така ми каза.

Карл за известно време се умълча.

— Мамка му — отрони накрая.

— Да.

Два гарванови грака разцепиха тишината. Предупреждение. После дойде въпросът, от който се бях опасявал:

— Защо Грете го е казала на теб?

Бях го очаквал. Точно затова досега си бях мълчал. За да избегна именно този въпрос и необходимостта да го излъжа, да премълча пред него изказаните от Грете подозрения за чувствата ми към Шанън. Защото, ако дори само изречах тези думи, независимо колко безумно звучаха, независимо че и двамата знаехме колко смахната е Грете, те щяха да посеят съмнение. И Карл неминуемо щеше да съзре истината, сякаш е отпечатана с главни букви върху лицето ми.

— Нямам представа — отвърнах нехайно. Може би пресилено нехайно. — Сигурно защото още си пада по теб. А когато искаш да взривиш брачната идилия на двама души и да ти се размине безнаказано, се промъкваш незабелязано и пускаш запаления фитил сред тяхното обкръжение с надеждата огънят да се разгори и да стигне до набелязаната цел. Нещо такова.

Поднесох бутилката към устните си. И сам си дадох сметка, че обяснението ми се получи твърде многословно, съшито с бели конци, а метафората — прекалено претенциозна, за да прозвучи непринудено. Налагаше се спешно да прехвърля топката в неговата половина:

— Това за теб и Мари вярно ли е?

— Явно ти не го вярваш. — Карл постави поредната празна бутилка на перваза.

— И защо мислиш така?

— Защото иначе щеше да ми кажеш по-рано какво ти е наговорила Грете. Да ме предупредиш, така да се каже. Или най-малкото да ми поискаш обяснение.

— Не ѝ повярвах, разбира се. Грете си беше пийнала, пък и през последните години се е смахнала още повече. Още същата вечер забравих за разговора ни.

— И защо се сети точно сега?

Свих рамене. Отметнах глава към хамбара.

— Май плаче за боядисване. Ще говориш ли с работниците, които ще боядисват хотела?