Кралството

След разговора с него се прибрах в „Опгор“ и после излязох да потичам навън. Предпазливо огледах няколко гнезда, влязох в хамбара и в продължение на половин час блъсках старата боксова круша. После се качих и си взех душ в новата баня. Стоях с насапунисана коса и пресметнах, че парите от Карл стигнаха не само за баня и за изолация, но и за нови прозорци. Подложих лице под топлата струя, оставих я да отмие изминалия ден. Предстоеше нов. Бях влязъл в ритъм. Имах и цел, и стратегия. Не ламтях за висок административен пост, исках просто да си имам собствена бензиностанция. Ала въпреки скромните си амбиции започнах на свой ред да се превръщам в маратонец.

Малко по-късно Карл се обади да ми съобщи, че се прибира у дома.

Част V

40

Масата, умножена по скоростта. Возилото лети към пропастта. Черна камара от метал, хром, кожа, пластмаса, стъкло, гума. Миризми, вкусове, спомени, които винаги искаш да носиш със себе си, и любимите ти хора, които си мислел, че никога няма да загубиш, се отдалечават от теб върху неудържимо въртящи се колела. Аз ги задвижих, аз задействах сюжета в този разказ. Но в определен момент — адски трудно е да се определи точно кога и къде — повествованието започва да решава само, силата на тежестта притегля шофьорската седалка, возилото ускорява, тръгва на самоход и за крайния изход е без значение дали съм размислил. Масата, умножена по скоростта.

Иска ли ми се случилото се да не се беше случвало? И още как.

Същевременно има нещо омагьосващо да съзерцаваш лавините от Отертин през март, да гледаш как снежни маси трошат леда, сковал Бюдалското езеро, да наблюдаваш горски пожар през юли със съзнанието, че старата пожарна кола няма да се изкачи по склоновете. Вълнуващо е да видиш как първата истинска есенна буря през ноември за пореден път изпробва устойчивостта на покривите на хамбарите в селото, а ти се питаш дали тази година ще успее да събори някой и ти ще проследиш как се преобръща по полетата — същински лист на трион, преди да се натроши на парчета. И то вземе, че се случи точно това. И следващата ти мисъл е: ами ако някой, човешко същество, се е озовало на пътя на летящия режещ лист? Ти, разбира се, не го желаеш, но не съумяваш да отхвърлиш докрай мисълта, че би било зрелищна гледка. Не, не го желаеш. Ако предварително бях наясно каква верига от събития ще отприщя, щях да постъпя другояче. Но понеже никой не знае нищо предварително, безсмислено е да твърдя, че ако имаше начин да се върна назад и тогава разполагах с наличната ми информация сега, щях да постъпя по-различно.

Ако преднамерено насочиш бурен вихър към покрива на някой хамбар, продължението е извън твоя контрол. Покривът, вече колело от остра ламарина, се устремява към самотния човек насред полето и на теб ти остава само да наблюдаваш със смесица от страх, любопитство и разкаяние, задето частица от теб се е надявала на такъв развой на събитията. И следващата мисъл те спохожда неподготвен: как ти се иска ти да си на мястото на този самотен човек.

41

С Пия Сюсе подписахме трудов договор, съгласно който след две години в Сьорлане бях свободен да се върна като управител на бензиностанция в Ус.

Постъпих на работа в бензиностанция, разположена в околностите на Кристиансан, точно срещу комбинирания увеселителен зоопарк, покрай европейския път. Беше, естествено, много по-голяма от бензиностанцията в Ус — с повече служители, с повече колонки, с по-големи помещения, по-богат асортимент и по-висок оборот. Но най-голямата разлика беше друга. Моят предшественик бе третирал служителите като безмозъчни източници на работодателски разходи и в резултат заварих група демотивирани, мрънкащи шефомразци, които правят само каквото им възложат, а често не изпълняват дори и него.

— Бензиностанциите са различни — подчерта по време на разговора ни при постъпването ми Гюс Мюре, директор „Продажби“ в централата. — Табелата е еднаква, бензинът е еднакъв, логистиката е еднаква, но в края на краищата най-важното в нашите бензиностанции са не бензинът, колите и кифличките, а хората. Кой стои зад и пред щанда и как общуват помежду си.

Мюре въртеше непрекъснато посланието си подобно на парче, чието изпълнение му дотяга все повече с всяка изминала година, но все пак е хит. С пресилено игривата ритмика в рефрена „бензин, коли и кифлички“, сто на сто композиран лично от него, както и също толкова пресиления и с годините малко попрекален патос в „хората“, евъргрийнът на Мюре винаги ми навяваше асоциации за сбирките на проповедника Арман в Ортюн. Защото, точно както на проповедника, така и работа на Мюре беше да убеди хората в нещо, дълбоко известно им каква глупост е, но същевременно много им се иска да повярват в него. Защото вярата прави живота, а и смъртта по-поносими. Ако наистина се смяташ за уникален и съответно всяка среща с хората — за уникална, навярно ще успееш да изманипулираш себе си и да повярваш в съществуването на своеобразна чистота — вечна девича непорочност — която ще ти пречи да заплюеш клиент в лицето и да повърнеш от скука.