Кралството

— Щом въпреки това не е изтрито, значи връзката ви е продължила дълго. Е, сега приключва окончателно. Кажи си последната молитва. — Вилумсен опря пушката о бузата си.

— О, аз вече съм си я казал — отвърнах. Сърцето ми продължи да забавя ударите си. Пулс в покой. Психопатски пулс, както казват.

— Ами? — изпухтя Вилумсен. Над приклада притиснатата му буза се беше издула.

Кимнах и пак сведох глава.

— Давай, Вилумсен, ще ми направиш услуга.

Сух смях.

— Да не ми разправяш, че искаш да умреш, Опгор?

— Не. Но искам или не, ще умра.

— Всички ще умрем.

— Да, но не в рамките на следващите два месеца.

Чух, че се пипка с предпазителя.

— Казва кой?

— Доктор Стенли Спин. Няма как да не си ни видял да разговаряме в църквата. Тъкмо беше получил последния скенер на мозъчния ми тумор. Имам го повече от година, но напоследък започна да расте много бързо. Ако се прицелиш ей тук — забодох показалец в дясната половина на челото си точно в основата на косата — … тъкмо ще ме отървеш от него.

Имах чувството, че чувам как калкулаторът в ума на търговеца щрака и жужи.

— Лъжеш, защото си отчаян.

— Щом си толкова сигурен, просто стреляй.

Отлично знаех до какъв извод е стигнал. Ако това е истина, проблемът Рой Опгор скоро ще изчезне от само себе си, и то без да поемаш каквито и да било рискове, нашепваше вътрешният му глас. Ако обаче лъжех, той щеше да пропусне златна възможност, която едва ли щеше да му се открие пак. Тоест, шансовете не се изчерпваха, но аз щях да съм подготвен и това значително щеше да затрудни начинанието му. Риск срещу печалба. Разходи срещу приходи. Дебит и кредит.

— Обади се на Стенли — предложих. — Само най-напред ми го дай да го освободя от задължението да пази лекарска тайна.

В последвалото мълчание се чуваше само дишането на Вилумсен. Помолих се, но не за моята душа, а за сърцето на Вилумсен — да не вземе да получи инфаркт от напрежение.

— Два месеца — изрече неочаквано той. — Ако до два месеца, считано от днес, не си мъртъв, ще се върна. Няма да знаеш къде, кога и как. И кой. Но е много възможно да чуеш последните думи на датски. Това не е заплаха, а обещание. Ясно?

Надигнах се.

— Максимум два месеца. Този тумор е много мощен проклетник, Вилумсен, няма да те предаде. А между другото…

Вилумсен продължаваше да държи пушката насочена срещу мен, но със спускане и вдигане на клепачи ме подкани да довърша.

— Имаш ли нещо против да взема кутийките с тютюн от хладилника?

С тази си молба, естествено, преразтягах ластика на неговото търпение, но нали уж играех ролята на умиращ, комуто е безразлично как точно ще го сполети смъртта.

— Не смуча тютюн, така че прави каквото намериш за добре.

Взех кутийките и си тръгнах. Навлязох в гората, където дневната светлина вече чезнеше. Описах дъга, вървейки на запад и притулен зад скалите, се загледах към езерото, където последно видях Рита гола, унизена, състарена от дневната светлина и от погледа на един млад мъж.

Пак приближих хижата откъм север. От тази страна нямаше прозорци, само дебели стени от масивно дърво — така човекът се е укрепявал, защото нападението почти винаги е идвало от север.

Прилепих се към стената. Прокраднах се около ъгъла към западната стена и врата. Усуках шала около дясната си ръка и зачаках. Когато Вилумсен излезе, действах простичко. Удар точно зад ухото, където черепът не предпазва достатъчно надеждно мозъка, и два удара в бъбреците, които, освен че са изключително болезнени и не ти позволяват дори да изкрещиш, те правят сговорчив. Вилумсен се свлече на колене, а аз издърпах пушката, метната на рамото му. Цапардосах го по слепоочието и го извлачих в къщата.

Беше навил найлона на руло и го беше сложил настрана, а столът бе избутал до стената при камината.

Изчаках го да си вземе дъха, да вдигне глава и да се взре в дулото на собствената си пушка. Чак тогава заговорих:

— Както ти стана ясно, излъгах. Но само за мозъчния тумор. Истина е, че от няколко години не съм се срещал с Рита. И понеже един есемес се оказа достатъчен да довтасам тук с изплезен език, значи, тя е скъсала с мен, не аз — с нея. Не мърдай!

Вилумсен изруга тихо, но се подчини.

— С други думи, историята можеше да приключи щастливо, ако ти не се беше ровил из телефона ѝ в упорито търсене на болезнени разкрития. Но понеже не ми вярваш и планираш да ме пречукаш, нямам друг избор, освен да те пречукам пръв. Няма да го направя с удоволствие, повярвай ми, и не се каня да използвам възможността, за да подновя връзката с жената, която съвсем скоро ще остане вдовица. С други думи, струва ми се адски ненужно да те убивам, но, уви, това е единственото решение, ако човек погледне прагматично на нещата.

— Нямам представа какви ги дрънкаш — простена Вилумсен. — Но убиеш ли ме, няма начин да се измъкнеш. Ще те пипнат. Такива неща изискват предварителен замисъл.