Кралството

В дванайсет без пет се намирах на горска полянка, откъдето се откриваше гледка към хижата на Вилумсен. Виждах „Сонет“-а, паркиран на чакълестата пътека, и изминах целия път до хижата с ерекция. Тази година снегът се позабави, но беше стегнал сух студ, слънцето се показваше само от време на време, а въздухът беше мразовит и приятен за дишане. От комина на хижата се виеше дим, завесите пред прозореца на дневната висяха спуснати. Обикновено Рита не ги спускаше и при мисълта, че ми е подготвила изненада, че може би се е излегнала в съблазнителна поза пред камината и за по-голям ефект е приглушила светлината, ме полазиха сладостни тръпки. Прекосих открития терен и застанах пред вратата. Стоеше открехната. Досега винаги я бях заварвал затворена, а понякога — дори заключена, та се налагаше да се протегна на пръсти и да взема резервния ключ от горната част на рамката. Предположих, че я възбужда усещането как ще се промъкна тайно, като крадец. Сигурно затова онзи път, когато мъжът ѝ отсъстваше, ми даде ключа за вратата на мазето. Още пазех този ключ и понякога си фантазирах как го използвам. И така, отворих широко вратата и пристъпих в полумрака.

Мигом усетих, че има нещо гнило.

Подсказа ми го миризмата.

Освен ако Рита не бе започнала да пуши пури.

И още преди очите ми да привикнат към сумрака, знаех чий е силуетът във фотьойла насред стаята и обърнат към мен.

— Добре, че дойде. — От дружелюбния тон на Вилумсен ме побиха студени тръпки.

Беше облечен в кожух и носеше кожен калпак на главата. Приличаше на мечка. Държеше насочена към мен пушка.

— Затвори вратата.

Подчиних се.

— Пристъпи три крачки напред. Бавно. И застани на колене.

Приближих се.

— На колене — повтори той.

Подвоумих се.

Той въздъхна.

— Виж какво. Всяка година троша луди пари, за да замина за страна, където да застрелям животно, което липсва в трофейната ми колекция. — Вдигна ръка и описа дъга във въздуха. — А тя е доста богата. Нямам екземпляр само от твоя вид, Рой Опгор. Затова застани на колене!

Коленичих. Едва сега забелязах, че върху пода между входната врата и фотьойла е опънат найлон — такива се използват по време на домашни ремонти.

— Къде паркира? — попита Вилумсен.

Казах му. Той кимна доволно.

— Кутийката с тютюн.

Мълчах. В главата ми се рояха въпроси, но липсваха отговори.

— Питаш се как те разкрих, Опгор. Благодарение на кутийката с тютюн. След като се разболях от рак, лекарите ме посъветваха да се храня по-здравословно и да наблегна на движението. Затова започнах да излизам на дълги походи. Включително и дотук, където не бях стъпвал от години. И ето какво открих в хладилника.

Хвърли върху найлона пред мен сребриста кутийка с тютюн „Бери“.

— Такъв тютюн не се намира в Норвегия, а в Ус — да не говорим. Попитах Рита откъде се е взела кутийката. Най-вероятно са я оставили майсторите поляци, които миналата година ремонтираха хижата, каза. И аз ѝ повярвах. Докато най-неочаквано не те видях да вадиш същата кутийка, докато ме молеше за заем в кабинета ми. И навързах нещата. Тютюн за смучене. Ремонтът на сааба. Планинската хижа. И една Рита, която за една нощ стана толкова блага и сговорчива, колкото Ритите никога не са, освен ако не е налице скрита причина. Разрових се в телефона ѝ. И там, под името Агнете, открих старо неизтрито съобщение. Хижата, ден и час — гласеше есемесът. Обадих се на справочния телефон и се оказа, че номерът на мнимата Агнете е регистриран на твое име, Рой Опгор. Завчера пак отмъкнах за малко телефона на Рита и ти изпратих съобщение със същия текст, промених само часа.

За да го гледам, се налагаше да седя с наведена назад глава — нали бях коленичил — и в резултат вратът ми се схвана.

— Щом си открил всичко това още преди месеци, защо си изчаквал чак досега, за да ме разобличиш?

— Отговорът би следвало да е пределно ясен за човек като теб, който умее да смята толкова добре наум, Рой.

Поклатих глава.

— Взе заем от мен. Ако ти бях пръснал черепа, кой щеше да ти изплати дълга?

Сърцето ми забави ударите си. Направо не беше за вярване. Вилумсен, с търпението на опитен ловджия, беше изчакал плячката да се установи в най-изгодната позиция; беше изчакал да си оправя сметките с него. Да си изплатя заема ведно с лихвите. Кравата да бъде издоена до последна капка. И сега той щеше на свой ред да си оправи сметките с мен. Ето това беше намекнал с въпроса, който ми зададе пред църквата: приятно ли е чувството да си уредиш сметките. Възнамеряваше да ме застреля. Да, именно да ме застреля. Не да ме сплаши. Не да ме заплаши. А да ме убие, дявол да го вземе. Знаеше, че на никого не съм казал къде отивам, че съм се погрижил пътуването ми дотук да остане без свидетели, че съм паркирал на толкова голямо разстояние, че никому не би хрумнало да ме търси тук. И чисто и просто щеше да ме гръмне в главата и да ме зарови наблизо. Планът му беше съвсем простичък и строен. Чак неволно се усмихнах.

— Избърши си противната усмивка — процеди Вилумсен.

— Не съм се виждал с жена ти от години. Не видя ли на коя дата е било изпратено онова съобщение?