Кралството

Не го харесвах. Но, от друга страна, аз не харесвам много хора, та едва ли има смисъл да се отдава значение конкретно на отношението ми към него. Когато той дойде в селото, много ми напомняше на английските сетери, които хижарите возят в джиповете си — кльощави, свръхенергични, но дружелюбни кучета. Дружелюбността на Дан Кране обаче беше хладна. Използваше заучено поведение като средство да постигне по-дългосрочна цел, а аз започнах да проумявам, че Дан Кране всъщност е маратонец. Стратег, който никога не губи търпение на пистата, никога не се отказва, а методично продължава да крета, защото разчита на своята издръжливост и накрая тя ще го изведе до върха. Тази увереност личеше в езика на тялото му, долавяше се в начина му на изразяване, искреше от очите му. Да, днес може да е нищо и никакъв редактор на незнайно списание, но някой ден ще се издигне. Защото е призван за велики дела, както се казва. Дан Кране подаде молба за членство в партията на Ос, но макар местният вестник в Ус да беше обявен официално за печатен орган на Работническата партия, вътрешният редакционен правилник забраняваше на редактора да заема какъвто и да било пост в политическа партия, защото това би хвърлило съмнение върху неговата безпристрастност. Освен това в момента Кране, баща на две малки деца, беше страшно зает, та най-вероятно нямаше да се яви на следващите местни избори, а може би и на по-следващите. Или и на по-по-следващите. Но определено беше въпрос само на време мършавата ръчичка на Дан Кране да докопа дървеното чукче на областния управител.

— Благодарение на склонността на брат ти да поема рискове той изкара добри пари от инвестицията в онзи търговски център още като студент. — Кране извади бележник и химикалка от джоба на якето си „Jack Wolfskin“. — И ти ли участва в нея?

— Не знам за какво говориш.

— Не знаеш ли? Аз пък разбрах, че си финансирал покупката на акции с двеста хиляди.

Надявах се да не е видял тръпката, която премина през мен.

— Кой ти го каза?

Той пак се усмихна стегнато, сякаш се опасяваше да не би широкото разтегляне на устните да му причини болка.

— Дори в местната преса ние, журналистите, не издаваме източниците си.

От шефа на банката ли беше разбрал? Или от Вилумсен? Или от друг банков служител? Някой, който е проследил пътя на парите, както се казва.

— Без коментар — отсякох.

Кране си записа с тих смях.

— Наистина ли искаш във вестника да излезе отпечатано това, Рой?

— Кое?

— Без коментар. Така отговарят големите политици и знаменитостите в града, когато ги хванат натясно. Рискуваш подобна реплика от твоите уста да остави малко странно впечатление у читателите.

— Впечатлението у читателите го създаваш най-вече ти.

Кране поклати с усмивка тясната си, ръбеста, гладкокоса глава.

— Отпечатвам само думите на моите събеседници, Рой.

— Ами направи го тогава. Запиши този разговор, дума по дума. Включително егоистичния си съвет за „без коментар“.

— Обичайно интервютата се редактират, за да изведем най-същественото на преден план.

— А кое е най-същественото, определяш ти. Следователно ти формираш читателското мнение.

Кране въздъхна.

— По враждебното ти отношение съдя, че не желаеш вашето участие — твоето и на Карл — да бъде публично огласено.

— Питай Карл — отвърнах и включих кафемашината. — Едно кафе?

— Да, ако обичаш. Сигурно ще откажеш коментар и относно факта, че Карл току-що е преместил дейността си в Канада, защото компанията му в САЩ е станала обект на разследване на Комисията по ценни книжа по подозрения в схема за манипулиране на борсови котировки.

— Искам да коментирам друг въпрос. — Подадох му картонена чашка с кафе. — А именно че ти пишеш статия за бившето гадже на твоята съпруга. Имаш ли желание да поместиш този мой коментар?

Кране въздъхна тежко, прибра бележника в якето си и сръбна от кафето.

— Ако местен вестник в село като нашето се въздържа да помества материали за хора, познати на редколегията, няма да напишем нито една статия.

— Да разбирам ли, че под статията ще упоменеш този факт? Че съпругата на автора на материала е минала през леглото на Карл Опгор.

Видях как в очите на маратонеца засвяткаха мълнии. Над дългосрочната стратегия надвисна опасност. Състезателят беше на крачка да каже или направи нещо в разрез с крайната цел.

Жена, която, впрочем, пожела да мине и през леглото на брата на Карл, Рой. Само че той не се възползва от предложението ѝ.

Последното си го спестих. Не го казах, разбира се. Просто се заиграх с мисълта дали, ако го бях изтърсил, Дан Кране щеше да излезе от релси.

— Благодаря ти за отделеното време. — Кране вдигна ципа на непромокаемото си яке.

— И аз ти благодаря. Двайсет крони, ако обичаш.

Той погледна чашката с кафето, после мен. Пробвах да изимитирам стегнатата му усмивка.

Във вестника отпечатаха статия за Карл Абел Опгор, момче от нашето село, преуспяло отвъд океана. Бе подписана с псевдоним от журналист на свободна практика.