Кралството

Карл ми изпращаше имейли и снимки от университета. Съдейки по тях, се чувстваше добре. Бели усмивки и приятели, които сякаш го бяха познавали цял живот. Открай време Карл умееше да се адаптира. „Хвърлиш ли това хлапе в морето, преди да се е намокрил, ще му пораснат хриле“ — казваше навремето мама. Спомням си, че в края на онова лято, когато си доведе приятел на гости през ваканцията, Карл се научи да говори на столично наречие. Сега пък в имейлите му се появяваха все повече американски изрази, дори повече, отколкото използваше татко. Сякаш норвежкият бавно, но сигурно изветряваше. А може би Карл искаше тъкмо това. Да увие в пластове забрава и разстояние всичко, случило се в Ус. Когато ме чу вместо багажник да използвам английската дума „trunk“, новият лекар Стенли Спин ми разказа нещо за забравата.

— От Вест-Агдер, където израснах, цели селища емигрираха в Америка. Част от емигрантите се върнаха. И какво, мислиш, се оказа? Онези от тях, които бяха забравили майчиния си норвежки език, бяха забравили и почти всичко за родината си. Езикът, един вид, поддържа спомените живи.

През дните след нашия разговор се заиграх с идеята да науча нов език, да престана да говоря на норвежки и да видя дали ще помогне. Защото ме измъчваха не само писъците от Хюкен. Със спускането на тишината чувах и слабо мълвене, сякаш долу мъртъвците си говореха. Крояха нещо. Подъл заговор.

В едно писмо Карл ми се оплака, че парите не му стигат. Скъсали го на няколко изпита и му спрели стипендията. Изпратих му пари. Не беше проблем. Вземах добра заплата, харчех скромно, дори бях заделил малка сума.

На следващата година повишиха университетските такси и разходите на Карл се увеличиха. През зимата си спретнах стаичка в затворения сервиз. Така пестях от ток и бензин. Опитах да дам „Опгор“ под наем, но без успех. Предложих на Уни да се срещаме не в хотел „Братрайн“, а в по-евтиния „Нотуден“. Тя ме попита да не съм закъсал с парите и за пореден път настоя да си делим наема на стаята. Отказах. В крайна сметка продължихме да се срещаме в „Братрайн“. При следващата ни среща обаче Уни ми каза, че се поровила тук-там. Получавал съм бил по-ниска заплата от управители на бензиностанции, по-малки от моята.

Позвъних в централния офис и след няколко прехвърляния от кабинет на кабинета ме свързаха с началник, от когото, стана ми ясно, зависеше повишението на заплатите.

— Пия Сюсе — обади се бодър глас в слушалката.

Затворих.

Преди последния семестър — или поне по думите на Карл — той ми се обади посред нощ. Трябвали му двеста хиляди норвежки крони. Разчитал от Норвежката общност в Минеаполис да му отпуснат стипендия, но оттам го отрязали, а от университета искали да внесе таксата до девет часа утре, иначе щели да му прекъснат студентските права, а така губел право да се яви на финалните изпити. Без тях цялото следване отивало на вятъра.

— В бизнес администрацията е важно не какво можеш, а какво мислят хората, че можеш, Рой. А хората вярват само на удостоверения за издържани изпити и на дипломи.

— Наистина ли таксите скочиха двойно от постъпването ти в университета? — попитах.

— Страшно… unfortunate, наистина. Съжалявам, задето пак те муфтя, но преди два месеца председателят на Норвежката общност ме увери, че почти сигурно ще ми отпуснат стипендия.

На сутринта стоях пред банката и чаках да отворят. Управителят ме изслуша. Поисках кредит от 200 000 крони срещу ипотека върху „Опгор“.

— Карл е съсобственик на имението и на околните площи и за целта ни е нужен и неговият подпис — отбеляза банкерът, мъж с папийонка и очи на санбернарско куче. — Обработването и придвижването на документацията отнема два дни. Доколкото обаче разбирам, парите ти трябват още днес. От централния офис ми дадоха картбланш да ти отпусна 100 000 срещу честната ти дума.

— Без ипотека?

— Ние имаме доверие на жителите на това село, Рой.

— Трябват ми 200 000.

— Толкова много не мога да ти издействам — усмихна се той и очите му добиха още по-печален вид.

— В девет местно време ще прекъснат студентските права на Карл. Това е четири следобед при нас.

— За пръв път чувам за университет, който прилага толкова безкомпромисни правила. — Управителят почеса опакото на дланта си. — Но щом казваш, сигурно е така… — Той чешеше ли, чешеше ръката си.

— И…? — попитах нетърпеливо и си погледнах часовника. Оставаха шест часа и половина.

— Не си го чул от мен, но не е зле да поговориш с Вилумсен.