Кралството

Попита ме за колата и аз отговорих, че е подарък от чичо ми и има сантиментална стойност. Нищо не пречеше да добавя например че макар всеки чарк по нея да е бил сменян минимум веднъж, този модел волво е технически шедьовър. Не създава проблеми като по-шикозното „V70“, при което външните кормилни накрайници и биалетките много често се износват. Нищо не пречеше да споделя с Уни и че се надявам един ден да ме погребат в каросерията на моето волво 240. Но вместо да плямпам баналности, предпочетох да я разпитвам за безинтересни неща. Така научих, че била счетоводителка, имала две деца, съпругът ѝ бил директор на училище в Конгсбер. Уни работела два дни седмично от къщи, два дни ходела в офиса в Осло, а в петък почивала.

— И какво правиш в почивния ден? — поинтересувах се.

— Нищо — отвърна тя.

— Не е ли трудно? Да не правиш нищо?

— Не.

И с това целият ни разговор се изчерпа.

Пуснах Джей Джей Кейл и усетих как ме залива неизразим покой. Навярно заради комбинацията от едва няколко часа сън, от лежерния минимализъм на Джей Джей и разбирането, че стандартният режим на съществуване на Уни е — точно както и при мен — тишината.

Не щеш ли, сепнах се, разбудих се и стреснато се втренчих в задаващите се отсреща автомобили, чийто светлини се размиваха заради дъжда, обливащ предното стъкло. Умът ми тутакси заключи, че а) заспал съм зад волана, б) прекарал съм в дрямка повече от няколко секунди, защото не си спомнях кога е завалял дъжд и не бях пуснал чистачките и в) би следвало отдавна да съм излетял от пътя, който — знаех — в този участък описваше много завои. Машинално посегнах към волана. Пръстите ми обвиха чужда, топла ръка, която държеше управлението.

— Май заспа — обади се Уни.

— Много мило от твоя страна да не ме събудиш.

Тя не се засмя. Хвърлих ѝ бърз поглед. Намек за усмивка ли се спотайваше в ъгълчето на устните ѝ? С времето щях да разбера, че това е горе-долу максималното разтягане на лицевите ѝ мускули. В онзи миг за пръв път видях, че е красива. Не притежаваше класическата хубост на Мари, нито ослепителната красота на Рита Вилумсен от снимките като млада, които много обичаше да ми показва. Да си кажа правичката, Уни Холм-Йенсен беше красива не според общоприетите стандарти, а посвоему.

В този момент, в тази светлина, от този ъгъл тя ми се стори по-красива, отколкото ми бе изглеждала дотогава. Не толкова красива, че да се влюбя в нея: така и не се влюбих в Уни Холм-Йенсен, а в продължение на пет години и тя не беше влюбена в мен. Ала там, в колата, тя беше красива по начин, който те подтиква да продължиш да я гледаш. Нищо не ми пречеше да го направя. Очите ѝ бяха вперени в пътя, тя не пускаше волана. И аз разбрах, че мога да разчитам на тази жена.

Едва след като се срещнахме два пъти по средата, тоест в Нотуден, и пихме кафе, на третия път си взехме стая в хотел „Братрайн“. Уни ми каза, че ми била хвърлила око още по време на служебния банкет в Осло.

— Ти и Пия се харесахте — погледна ме тя изпитателно.

— Да.

— Но аз те харесах повече. И знаех, че и ти ще ме предпочетеш.

— Защо?

— Защото ти и аз сме еднакви, а същото не важи за теб и Пия. И защото разстоянието до Нотуден е по-кратко.

Разсмях се.

— Според теб съм те предпочел, защото пътят до Нотуден е по-кратък, отколкото до Осло?

— Човешките симпатии се предопределят от практически съображения.

Пак се разсмях, а тя се усмихна. Едва-едва.

Уни ми сподели, че не е много нещастна в брака си.

— Той е свестен мъж и добър баща. Но не ме докосва. — Тялото ѝ беше слабо и твърдо като на кльощаво момче. Тренираше по малко, тичаше и вдигаше тежести. — Всички имаме нужда от докосване.

Уни не се тревожеше особено за реакцията на съпруга си, ако я хване, че му кръшка. Щял да ѝ прости. Повече се притесняваше за децата.

— Устроила съм им спокоен, уютен дом. Не мога да съсипя това усещане. Децата ми винаги ще стоят на първо място, преди личното ми щастие. Часовете с теб ми харесват, но ако моята връзка поражда дори слабо безпокойство и тревога у децата ми, ще се откажа от теб на секундата. Разбираш ли?

Въпросът дойде с внезапна ултимативност, с каквато, след като си свалил забавно мобилно приложение, пред теб рязко изскача недвусмислено сериозен, едва ли не заплашителен формуляр — не приемеш ли условията, няма да преминеш към развлекателната част.

Един ден ѝ описах хипотетична ситуация: ако застреляш мен и съпруга си, шансовете децата ти да оцелеят ще се увеличат с четирийсет процента. Ще ни застреляш ли? Счетоводителският ѝ ум се нуждаеше от няколко секунди, преди да отговори:

— Да.

— А при трийсет процента?

— Пак да.

— При двайсет?

— Не.

У Уни ми харесваше най-много, че знам що за човек имам насреща си.

37