Кралството

Поклатих глава с леко забавяне. Най-вероятно чичо Бернард намекваше за татковата жажда.

— Баща ви щеше да се гордее с вас — подхвърли той.

— Дали?

— О, да. Нямаше да го изрече на глас, но, вярвай, щеше да се гордее.

— Щом казваш.

Чичо Бернард въздъхна и погледна през прозореца.

— Във всеки случай аз се гордея с вас. А, ето го и по-малкия брат. С компания.

Не погледнах навреме, за да видя Карл и споменатата компания. Чух обаче стъпките им по коридора и интимния им шепот. Долових момичешки глас. Вратата на кухнята се отвори.

— Това е Мари — представи я Карл. — Яденето ще стигне ли за четирима?

Стоях като гръмнат и се взирах онемял във вече порасналия ми, строен по-малък брат и във високата блондинка с вълчи очи, а междувременно ръката ми машинално разбъркваше къкрещата яхния.

Бях ли го предугадил, или не?

От една страна, беше точно като в приказката: селският сирак спечелва принцесата, която никой не може да надприказва. От друга страна, във връзката на Карл и Мари имаше някаква неизбежност. Двамата чисто и просто бяха логична двойка, беше им писано да са заедно. И въпреки това се взирах глуповато в Карл. Моят по-малък брат, когото бях прегръщал и утешавал; който не се осмели да застреля умиращия Дог; който изпадна в паника и ми се обади да му помогна в нощта на Фриц; същият този мой брат, представете си, се бе престрашил да направи нещо непостижимо за мен. Беше се приближил до момиче от класата на Мари Ос, беше я заговорил, беше се запознал с нея. Бе проявил самочувствието на момче, което се смята достойно за нейното внимание.

Също толкова глуповато се взирах и в Мари. Изглеждаше съвършено различна от последната ни среща в кафенето. Сега ми се усмихваше, а студеният хищнически поглед бе заменен от нещо открито, предразполагащо, едва ли не топло. Аз, разбира се, си давах сметка, че тя ми се усмихва заради самата ситуация, а не толкова защото ме харесва, но в това малко имение Мари сякаш въздигна и мен, по-големия брат, до своите висоти.

— И? — обади се чичо Бернард. — Пробно ли ходите, или сериозно?

Мари се разсмя високо, гръмко и малко нервно.

— О, засега по-скоро…

— Сериозно — прекъсна я Карл.

Тя леко се отдръпна от него и го погледна с вдигната вежда. После пъхна ръка под лакътя му.

— Така да е.

Лятото свърши, изместено от дълга, влажна есен.

* * *

Рита ми звънна веднъж през октомври и веднъж през ноември. При вида на Р-то върху екрана отказах разговора.

Чичо Бернард пак влезе в болница. С всяка изминала седмица състоянието му се влошаваше прогресивно и той се смаляваше все повече. Трепех се като вол, хранех се оскъдно. Два-три пъти седмично ходех на свиждане в болницата в Нотуден. Не по задължение, а защото обичах лаконичните разговори с чичо Бернард и дългите пътувания по главния път. Усамотен в колата, шофирах и слушах Джей Джей Кейл.

Понякога и Карл идваше с мен, но той беше много зает. С Мари се превърнаха в нещо като звездната двойка на селото. Непрекъснато ходеха по купони. Когато имах време, и аз се присъединявах към тях. По една или друга причина Карл все настояваше да ги придружавам, пък и аз внезапно осъзнах, че той и Мари са единствените ми приятели. Не бях самотен. Имаше с кого да общувам, просто не го правех. Струваше ми се скучно. Предпочитах, колкото и да ми беше трудно, да чета книгите, препоръчани ми от Рита — вземах ги от библиотеката в Нотуден. Понеже четях много бавно, се ограничавах с по няколко, затова пък вниквах в прочетеното. „По пътя“, „Повелителят на мухите“, „Непорочните самоубийства“, „И изгрява слънце“, „Фабрика за буболечки“. На чичо Бернард четях на глас „Поща“ от Чарлз Буковски. През целия си живот чичо не беше прочел нито една книга докрай, но сега се смееше неудържимо, макар че избухваше в мъчителна кашлица. После изглеждаше изморен. Благодареше ми за посещението и вежливо ме молеше да си вървя.

Един ден ми съобщи, че си отива. И ми разказа виц за фолксваген.

После дъщеря му се появи да вземе ключа за къщата му.

Очаквах при новината за състоянието на чичо Бернард Карл да се разреве, но той явно беше подготвен. В продължение на няколко минути клати печално глава, сякаш се отърсваше от потискащата вест. Така се опита да се отърси и от преживяването през нощта на Фриц. Понякога ми се струваше, че съвсем я е забравил. Не я споменавахме никога. Дали не си въобразявахме, че ако я увием в достатъчно много слоеве мълчание и време, един ден от преживяването ще остане само ехо, подобно на мимолетни спомени от стари кошмари, които за частица от секундата ти се струват реални събития, но бързо се окопитваш и успокояваш бесните удари на сърцето си.

Предложих на Карл да се премести в спалнята на мама и татко. По-висок си от мен с осем сантиметра, аргументирах се аз. По-удобно ще ти бъде в по-голямо легло. Спях лошо в детската стая, но не защото не можех да си опъна краката докрай. Карл вече не чуваше писъците от Хюкен. Но те отекваха в моите уши.