Кралството

Спускайки се по пътеката от хижата, осъзнах колко се е променил балансът на силите в нашите отношения.

И Карл се промени.

Вече ходеше някак по-наперено. Не странеше от хората, а започна да общува с тях. Стана кажи-речи за една нощ. След нощта с кодовото име „Фриц“. Вероятно Карл усети каквото усетих и аз: „Фриц“ ни издигна над обикновените простосмъртни. Когато мама и татко излетяха в Хюкен, Карл беше пасивен наблюдател, спасената жертва. Този път обаче взе активно участие, извърши необходимите действия, невъобразими за хората около нас. Бяхме прекрачили граница и пак се бяхме върнали обратно, но няма как да си бил където бяхме ние, без това да те промени. Или, по-точно, чак сега Карл бе в състояние да бъде онзи, който всъщност е бил през цялото време. Изглежда „Фриц“ проби дупка в пашкула и пеперудата излетя на свобода. Отдавна бе станал по-висок от мен, но за една зима от крехко, саможиво момче той се превърна в младеж с пълното съзнание, че няма от какво да се срамува. Открай време хората го харесваха, ала сега Карл си спечели широка популярност сред връстниците си. В компания с приятели винаги той задаваше тона, околните се вслушваха в неговите коментари, смееха се на неговите хрумвания, него поглеждаха при опит да впечатлят компанията или да я разсмеят. На него му подражаваха. Девойките също забелязваха специалното му присъствие. Някогашната му нежна хубост съзря в мъжка привлекателност. Той започна да се държи по друг начин. На вечеринките в Ортюн говореше и се движеше с естествена самоувереност. Понякога беше непринудено закачлив, все едно не взема нищо насериозно, друг път сядаше с приятел, който има проблем с момиче, или с приятелка, измъчвана от любовна мъка, изслушваше ги съчувствено и ги съветваше, все едно разполагаше с жизнен опит или мъдрост, каквато те още не бяха натрупали.

Колкото до мен, чертите на характера ми се затвърдиха. Самочувствието ми укрепна. Знаех на какво съм способен, когато ножът опре до кокала.

— Четеш? — попита смаяно Карл една съботна вечер.

Минаваше полунощ. Тъкмо се беше прибрал, видимо подпийнал, а аз седях в зимната градина с „Американска трагедия“, разтворена в скута.

За кратък миг видях обстановката през погледа на страничен наблюдател. Бях заел мястото на Карл. Сам в стаята, без компания. Само дето това всъщност не беше неговото място. Просто временно го бе взел назаем от мен.

— Къде беше?

— На купон.

— Нали обеща на чичо Бернард да поразредиш купоните?

— Да. — Той се засмя, но в гласа му се долавяше и искрено разкаяние. — И ето на, пак наруших обещанието.

Засмяхме се.

Беше приятно да се смееш с Карл.

— Добре ли си изкара? — попитах и затворих книгата.

— Танцувах с Мари Ос.

— Охо?

— Да. Май малко съм хлътнал.

Кой знае защо, думите му се врязаха като нож в сърцето ми.

— По Мари Ос, дъщерята на общинския управител?

— Защо не?

— А, моля. Мечтите не са забранени. — Усетих колко грозно и горчиво звучи смехът ми.

— Прав си — усмихна се Карл. — Ще се кача горе да си помечтая.

Няколко седмици по-късно срещнах Мари Ос в кафенето. Беше голяма хубавица. И ѝ се носеше славата на „опасно интелигентна“. Биваше я в приказките и според местния вестник сразила вербално доста по-възрастни от нея политици, когато представяла младежката организация на работническата партия в предизборен дебат в Нотуден преди местния вот.

И така, Мари Ос стоеше пред мен с грациозно изправен гръб, дебели руси плитки и студени сини вълчи очи, а гърдите ѝ опъваха тениска с лика на Че Гевара. Погледът ѝ се плъзна по мен, все едно търсеше нещо, достойно за лов, но остана разочарована. Безстрашен поглед, помислих си. Поглед на организъм на върха на хранителната верига.

Дойде лятото. Рита Вилумсен ходи на екскурзия до Америка с мъжа си и след като се върна, ми изпрати есемес да се видим в хижата. Било ѝ домъчняло за мен. От самото начало на нашата връзка ми беше показала, че тя командва, ала напоследък бе възприела по-хрисим тон в съобщенията си, особено след онзи уикенд, Когато в отсъствие на мъжа ѝ не се възползвах от щедрата ѝ покана.

Уредихме си среща в хижата. Посрещна ме в необичайно приповдигнато настроение. Беше ми донесла подаръци: копринени слипове и флакон с мъжки парфюм — и двете купени, представете си, от Ню Йорк. Но най-хубавото бяха двата стека с тютюн „Бери“, макар Рита да не ми позволи да си взема дори една кутийка за вкъщи: тютюнът принадлежал към нашия свят в хижата. И го прибрахме в хладилника. Явно тютюнът бе замислен като допълнителна примамка, когато запасите ми у дома привършат.

— Съблечи се — наредих ѝ.

Тя ме изгледа озадачено. Но се подчини.

После лежахме в леглото, потни и хлъзгави от телесни течности. Стаята беше нажежена като пещ, лятното слънце напичаше покрива. Изхлузих се от лепкавите обятия на Рита.

Взех от нощното шкафче сборника със сонетите на Петрарка, разтворих напосоки и започнах да чета на глас.

— Вода — изрече Рита, повтаряйки дума, чута от сонета. — Да се изкъпем. Ще взема вино.