Кралството

— Зад усмивката и вицовете Сигмюн открай време носеше особен мрак, но хората не забелязваха, защото са слепи за такива неща.

— Вчера ми каза, че се задавали буреносни облаци, а аз си помислих, че говори за времето.

— В поликлиниката са длъжни да пазят в тайна състоянието на пациентите си, но отнякъде чух, че му изписвали весели хапчета. Сериозно ти говоря, беше преди няколко години. Тогава видимо пращеше от здраве, спомняш ли си? А напоследък се беше стопил. Сигурно не си взема лекарствата.

— Цялото му поведение издаваше колко е затормозен. Нещо го мъчеше и той не можеше да намери изход. А когато човек не намира изход, когато не намира смисъл, не намира бог, тогава често се стига до такива трагедии.

Госпожа ленсманът от съседната община пристигна и научи основната версия на жителите от Ус. И все пак пожела да се срещне с хората, видели Сигмюн в деня преди изчезването му. Карл и аз се наговорихме каква история да представи той. Обясних му, че е най-добре да се придържа максимално близо до истината и да премълчи само най-необходимото; да сподели с полицията защо Сигмюн Улсен го е посетил в „Опгор“, горе-долу в колко часа си е тръгнал; че Карл не е забелязал нищо особено в поведението му. Карл възрази: не е ли по-добре да намекне, че Улсен му се е сторил потиснат? Не, отговорих. И обясних. Първо, колежката на Улсен щеше да разговаря и с наши съселяни и от техните показания да получи сведения, че във въпросния ден Улсен се е държал съвсем обичайно. Второ, ако, да речем, тя подозира не самоубийство, а насилствена смърт, логично е извършителят да се опита да заблуди следствието.

— Ако се престараеш в опитите да ги убедиш, че Улсен е посегнал на живота си, ще те заподозрат.

— Прав си — кимна Карл. — Благодаря, Рой.

Две седмици по-късно, за пръв път след нощта на Фриц, за пореден път лежах в леглото в хижата на Вилумсен.

Всъщност не направих нищо по-различно от обикновено, но Рита Вилумсен изглежда оцени по-високо обичайните ни креватни изпълнения.

След акта лежеше с глава, подпряна на дланта, пушеше ментолова цигара и ме гледаше.

— Променил си се — установи тя.

— Така ли? — попитах със снус под долната устна.

— Станал си по-зрял.

— И какво чудно има? Мина доста време, откакто отне девствеността ми.

Тя се сепна. Не беше свикнала да ѝ говоря така.

— Имам предвид след последната ни среща. По-различен си.

— По-добър или по-лош? — Извадих с показалец пликчето с тютюн, пуснах го в пепелника върху нощното шкафче и се обърнах към Рита. Сложих длан на хълбока ѝ. Тя ме изгледа красноречиво. По неписано право тя определяше кога ще се любим и кога ще почиваме, не аз.

— Знаеш ли, Рой. — Тя дръпна от цигарата. — Днес мислех да ти кажа, че е време да прекратим нашата връзка.

— Така ли?

— Грете Смит, фризьорката, разправяла наляво и надясно, че съм си хванала млад любовник.

Кимнах, премълчавайки, че и на мен ми е хрумвало да спрем. Еднообразието в отношенията ни бе започнало да ми дотяга. Пътуване до хижата, секс, домашна храна, донесена от нея, още секс, после газ към къщи. Когато обаче изрекох това на глас, докато бях сам, си дадох сметка, че нямам основания да недоволствам. Пък и не ми се вярваше друга жена с нейната външност да ми се върже. Връзката с Рита Вилумсен не ме ощетяваше по никакъв начин.

— Но след днешното ти креватно изпълнение смятам да поотложим края. — Тя угаси цигарата в пепелника и се обърна към мен.

— Защо?

— Защо? — Изгледа ме замислено, сякаш сама си задаваше въпроса. — Например заради удавянето на Сигмюн Улсен. Заради мисълта, че един ден просто няма да се събудим. Не бива да отлагаме живеенето, нали?

Тя погали гърдите и корема ми.

— Улсен се е самоубил — натъртих. — Искал е да умре.

— Именно. — Ръката ѝ с червени нокти се плъзгаше все по-надолу. — Никой не е застрахован.

— Права си. — Вдигнах часовника си от нощното шкафче. — Трябва обаче да тръгвам. Нали нямаш нищо против веднъж аз да изляза пръв?

Тя не успя да прикрие смайването си. Все пак се окопити, усмихна се малко кисело и предизвикателно ме попита да не би да имам среща с момиче.

В отговор ѝ се усмихнах също толкова предизвикателно, станах и започнах да се обличам.

— Няма да е тук през уикенда — съобщи тя, докато ме гледаше от леглото с леко нацупен вид.

Никога не споменаваше името на Вилум Вилумсен.

— Защо не ми дойдеш на гости?

Спрях да се обличам.

— В дома ти!

Тя се пресегна през ръба на леглото, бръкна в чантата си, извади връзка ключове и се зае да откача един.

— Ела по мръкнало, влез през вратата за мазето откъм долната страна на градината — оттам съседите не могат да те видят.

Протегна отделения ключ към мен. От смайване приковах поглед в него, без да посегна.

— Вземи го, идиот такъв! — просъска тя.

И аз се подчиних. Мушнах го в джоба си с ясното съзнание, че няма да го използвам. Взех ключа, защото за пръв път съзирах подобие на уязвимост в погледа на Рита Вилумсен. Гневният ѝ тон бе опит да прикрие нещо, което дори не ми беше хрумвало дотогава. Че е възможно тя да се бои от отхвърляне.