Кралството

Карл, естествено, се досещаше, че имам пръст кадилакът да изхвърчи от Козия завой, но не обели и дума. А и аз не виждах причина да му обяснявам какво съм направил. Защо да го превръщам в мой помагач? А той щеше да стане такъв, ако чуе моите самопризнания и не подаде сигнал до органите на реда. Затова и този път не му отговорих. Пожелах му лека нощ и прекратих разговора.

Онзи период от живота ми най-много се доближаваше до щастие. Обичах работата си, имах кола, с която да се придвижвам свободно, и изживявах наяве сексуалните фантазии на всеки тийнейджър. За последното не можех да се похваля никому, дори на Карл, защото Рита настоя да си държа езика зад зъбите и аз се заклех в Карл.

Една вечер обаче неизбежното се случи. Както обикновено Рита си тръгна от планинската хижа преди мен, за да не ни видят заедно. Традицията изискваше да изчакам двайсет минути и тогава да си тръгна и аз. Тази вечер обаче бях капнал. Бях бачкал яко в сервиза и предната нощ, и през целия ден, и докато лежах в леглото в хижата, съм се унесъл. Макар Вилумсен да бе вложил пари в преустройството на хижата, по думите на Рита той никога нямало да стъпи там, защото бил прекалено дебел и ленив, а наклонът до хижата — твърде стръмен и дълъг. Вилумсен, обясни ми Рита, купил хижата отчасти защото била по-голяма от хижата на общинския управител Ос, отчасти защото се надявал тази инвестиция да му донесе печалба; по онова време Норвегия се превръщала в богата петролна държава и Вилумсен предусещал бума на продажби на хижи след доста години. Е, вярно, най-много хижи се продали малко по-нагоре по шосето, но това се дължало на случайност и на общински управи, по-разтропани от нашата. Така или иначе, Вилумсен проявил далновидност. Та… докато чаках да дойде време да си тръгна, съм заспал. Събудих се чак в четири сутринта.

След четирийсет и пет минути бях в „Опгор“.

Карл и аз нямахме желание да спим в стаята на мама и татко, затова спяхме в детската. Вмъкнах се на пръсти, за да не го събудя. Понечих да се покатеря на горното легло, но Карл се сепна. Две широко отворени очи светнаха срещу мен в мрака.

— Ще влезем в затвора — прошепна замаян той.

— Какво?

Карл премига два пъти и сякаш се отърси от неприятното преживяване. Явно беше сънувал кошмар.

— Къде беше? — попита.

— Имах работа в сервиза — отвърнах и се преметнах през парапета.

— Лъжеш.

— Моля?

— Чичо Бернард се отби да ми донесе готвено. Попита къде си.

Поех си дъх.

— Бях с жена.

— С жена? Не с момиче?

— Да…

— Да не е Рита Вилумсен? — чу се от долното легло.

— Рита Вилумсен ли? От къде на къде?

— Три пъти Грете Смит засякла нейния сааб да минава по главния път, а двайсет минути по-късно — твоето волво.

По дяволите. „Сега я втасахме“ — помислих си.

— Ти говориш ли си с Грете Смит? — попитах.

— Рядко, но се случва тя да дойде при мен през междучасието и да ме заговори.

— Влюбена ли е в теб?

— Не отклонявай темата.

— Ако е влюбена, ще я накараш ли да ти обещае да не казва на никого какво е видяла?

— Значи, вярно е?

— Да.

— И защо…

— Защото тя ме накара да се закълна да не казвам на абсолютно никого. Включително на теб.

Мълчание.

— Добре.

Прокашляне.

— И как е да…

— Сутринта ще говорим, Карл. След два часа трябва да ставаме.

Лежах и се ослушвах дали дишането му няма да се успокои. Не.

— Какво беше това със затвора? — попитах накрая.

— Сънувах, че ни вкарват зад решетките за убийство.

Поех си дъх.

— И кого сме убили?

— Точно това е най-психарското — каза Карл. — Ти — мен, аз — теб.

33

Беше ранна утрин. Очаквах поредния ден с ремонт на автомобили и разрешаване на прости, механични задачи. Само ако знаех…

Тъкмо се захванах да поправям кола в сервиза — обичайното ми всекидневно занимание през последните две години — и чичо Бернард дойде да ме извика. Някой ме търсел по телефона. Последвах го в офиса.

Оказа се ленсман Сигмюн Улсен. Искал да поговорим. Да разбере как я карам. Да ме изведе на кратък риболовен излет близо до рибарската му колиба, само на няколко километра от Ус. Предложи да ме вземе след два-три часа. Гласът му звучеше мек като памук, но аз добре схванах, че не е покана, а заповед.

И, естествено, се размислих. Защо ще бърза толкова, щом просто ще си бъбрим празни приказки?

Продължих да поправям повредения двигател. След обяд легнах на автолежанката и се плъзнах под колата — моето скривалище от околния свят. При психическо напрежение нищо не действа така успокоително на нервите, както да ремонтираш кола. Не знам колко време съм стоял отдолу, но по едно време чух покашляне. Налегна ме лошо предчувствие. Вероятно затова поизчаках малко, преди да се избутам навън върху автолежанката.

— Рой — каза мъжът над мен. — У теб е нещо, което преди беше мое.

Вилум Вилумсен. Беше. Минало време.

Лежах напълно уязвим под него.

— И какво е то, Вилумсен?

— Знаеш отлично.

Преглътнах. Преди да шавна, той можеше да ми строши ребрата и да ме прати на оня свят. Бях го виждал с очите си в Ортюн, имах известна представа как се прави, но не и как да го избегнеш. Бяха ме учили да удрям пръв, ала не и как да се отбранявам. Поклатих глава.