Кралството

За осемнайсетия ми рожден ден чичо Бернард ми подари волво 240.

Останах без думи.

— Не ме гледай така, момче — смутено каза той. — Не го прави на голям въпрос, волвото е втора ръка. А ти и Карл се нуждаете от кола там, горе. През зимата е невъзможно да се придвижвате с велосипеди.

Хубавото на този модел волво е, че е перфектната кола за ремонт. Части се намират лесно, макар че през 1993-та излезе от производство. Ако я поддържаш, ще ти служи цял живот. На моята малко ѝ бяха износени предните лагери и тампоните на носачите, както и каретата на карданния вал, но останалото беше тип-топ. Нямаше и следа от ръжда.

Седнах зад волана, пъхнах новата-новеничка шофьорска книжка в жабката и завъртях ключа. Докато подминавах табелата с надпис „Ус“, изведнъж ми хрумна, че пътят продължава. И продължава. Че пред червения преден капак се простира широкият свят.

Лятото беше дълго и горещо.

Всяка сутрин закарвах Карл до супермаркета. През ваканцията работеше там по заместване. После се отправях към автосервиза.

През тези седмици и месеци станах не просто сносен шофьор, но и ако не безупречен, то най-малкото задоволителен любовник — поне по думите на Рита Вилумсен.

Предпочитахме да се срещаме преди обяд. Всеки пристигаше със своя автомобил и паркирахме до различни отбивки към гората, та никой да не ни заподозре.

Рита Вилумсен постави само едно условие.

— Докато спиш с мен, няма да спиш с други жени.

За това свое искане изтъкна три причини.

Първо, не искала да лепне някоя от венерическите болести, които, по информация от местните лекари, върлували из селото, а типове като мен обикновено си лягали все с момичета повлекани. Тя не се плашела от нищо и никакви хламидии или срамни въшки — гинекологът ѝ в Нотуден бързо щял да я излекува — но все още се случвало Вилумсен да поиска от нея да изпълнява съпружеските си задължения.

Второ, дори повлеканите се влюбвали. А влюбените жени прехвърляли през ума си всяка дума на своя любим, забелязвали всяко колебание и шпионирали, докато не узнаели каквото е по-добре да не знаят, а после имали грижата да избухне скандал.

Третата причина била, че смятала да ме задържи за по-дълго. Не защото съм по някакъв начин уникален, а защото да си сменяш любовника в малко село като Ус, било много рисковано.

Накратко, целта на тези условия беше господин Вилумсен да не разбира. А не биваше да разбира в никакъв случай, защото, като предвидлив бизнесмен, той бе настоял да подпишат предбрачен договор, съгласно който имущество, придобито от него по време на брака им, си е лично негово. А госпожа Вилумсен, така да се каже, не притежаваше други атрибути, освен физическите. Чисто и просто тя беше зависима от съпруга си, за да живее живота, който иска. Приех условията ѝ без възражения. Изведнъж и моят живот започна да ми харесва.

Като потомка на знатен род госпожа Вилумсен притежаваше висока култура, както самата тя се изразяваше. За съжаление баща ѝ профукал цялото семейно имущество и тя избрала да играе на сигурно — омъжила се за лишен от чар, но заможен и предприемчив търговец на употребявани коли и вече двайсет години го баламосваше, че не пие противозачатъчни; явно проблемът е в неговите плувци. Всички елегантни фрази, изискани маниери, безполезни знания за живописта и литературата, които така и не бе успяла да набие в главата на съпруга си, сега Рита Вилумсен преподаваше на мен. Показваше ми картини на Сезан и Ван Гог. Четеше ми на глас „Хамлет“ и „Бранд“, „Степния вълк“ и „Дверите на възприятието“ — дотогава ги мислех за имена на музикални групи, не за заглавия на книги. Но най-често ми четеше сонетите на Франческо Петрарка, посветени на Лаура. Обикновено в превод на новонорвежки16, с леко потреперващ глас. Пушехме хашиш — Рита отказваше да ми сподели как си го набавя — и слушахме „Голдберг вариации“ в изпълнение на виртуозния канадски пианист Глен Гулд. По времето, когато аз и Рита Вилумсен се срещахме тайно в хижата, преминах школа — по моя преценка много по-стойностна от всеки университет или академия. Според други това сигурно е грубо преувеличение. Така или иначе, обучението при Рита изигра ролята на волвото, когато излязох с него от нашето село. Отвори ми очите, че навън светът е съвсем различен. Въжделен свят, който би могъл да стане и мой, стига да усвоя тайните кодове на посветените. Е, не ми било писано. Не и на мен, словесно слепия брат.

* * *

Карл, изглежда, също не умираше от желание да пътешества. По-скоро обратното. Лятото си отиде, дойде есента, после и зимата, а той се изолираше все повече и повече. На въпросите ми защо непрекъснато е така умислен и на предложенията ми да се поразходим с волвото той само ме поглеждаше с отнесена, нежна усмивка, все едно изобщо не съм там.

— Сънувам странни неща — сподели неочаквано една вечер, докато седяхме в зимната градина. — Сънувам, че ти си убиец. Че си опасен. И ти завиждам за това.