Кралството

На погребението на чичо Бернард Карл изнесе дълга и много хубава траурна реч. За всичко добро, истинско и комично у чичо Бернард. На някои вероятно им се е сторило странно той, а не аз, по-големият брат, да говори от името на двама ни, но преди церемонията го помолих той да държи слово, защото се опасявах да не се разцивря. Карл се съгласи. Нахвърлих му съдържанието: смешни случки, мои размисли. Все пак аз бях по-близък с чичо Бернард. Карл си водеше бележки, парафразираше, влагаше по нещичко от себе си, репетираше пред огледалото. Наистина взе задачата присърце. Дотогава не бях забелязал да проявява философски наклонности, но така е в живота: мислиш си, че познаваш някого, а внезапно откриваш у него неподозирани от теб качества. Сигурно не току-така на норвежки казваме „познавам някого като собствения си джоб“. Защото джобовете — дори твоят собствен — представляват тъмно пространство, където шариш опипом с ръка. Понякога в гънка на хастара намираш монета, зидарски отвее или таблетка против главоболие. Също толкова неочаквано може да се влюбиш в момиче безнадеждно до степен да си на ръба да посегнеш на живота си, и то без да я познаваш добре. И логично започваш да се чудиш дали пък въпросната монета не се е озовала в джоба ти вчера, дали не си измислил това влюбване като претекст да се устремиш към въжделената цел: далеч оттук. Конкретно аз никога не стигах по-далеч от общинската граница — когато имах нужда да размисля — или до Нотуден, когато ходех за книги. Никога не ми хрумна сериозно да се врежа с колата в скалата до входа на тунела в края на дългата права отсечка или да повторя катастрофата на родителите ми в Хюкен. Винаги се връщах. Отмятах деня и чаках следващия. Ден, в който щях да видя или да не видя Мари.

По това време започнах да удрям хора.

36

Месеците след смъртта на чичо Бернард тънат в мрак. Поех автосервиза и работех денонощно. Според мен това ме спаси. Работата и сбиванията в Ортюн.

Отклонявах се от програмата само в събота вечер, когато в Ортюн имаше танцови забави. Карл се напиваше и флиртуваше, а аз само чаках някой ревнив нещастник да изгуби самообладание, та да забия юмрук в жалката му мутра и да го поваля на земята. И така — пак и пак, седмица след седмица.

След въпросните съботни вечери се случваше рано-рано сутринта в неделя Карл да легне на долното легло при мен. Махмурлия. Пърдеше. Кикотеше се. И в края на обсъждането на снощните му подвизи Карл често възкликваше:

— Мамка му, хубаво е да имаш батко!

Беше лъжа, но въпреки това ми стопляше сърцето. Защото и двамата си давахме сметка, че сега той играе ролята на по-големия брат.

И през ум не ми е минавало да му призная, че съм влюбен в приятелката му. Не споделих и с чичо Бернард. Нито пък дадох знак на Мари. Срамът от чувствата, които изпитвах, си беше само мой и така щеше да си остане. И татко ли се е чувствал така? Смятал ли е, че мъж с развратни помисли към родния си син, не заслужава да живее? Наистина ли бе подпрял пушката на вратата на хамбара с надеждата аз да свърша работата вместо него? Сякаш го разбирах още по-добре. Това ме плашеше неимоверно и ме караше да се презирам още по-силно.

Не си спомням точно какво си помислих, когато Карл ми съобщи намерението си да учи в университет. Все пак беше съвсем закономерно, не само заради приличния му успех в училище и заради непрактичния му ум, а и защото Мари Ос със сигурност щеше да следва. Най-вероятно двамата щяха да учат в един и същи град. Представях си как живеят в обща квартира в Осло или в Берген, как се прибират заедно в Ус за ваканции и празници, как събират приятели. Как и аз се прикачвам към тях.

После обаче стана случката с Грете и Карл в Ортюн. Грете изклюкари на Мари и внезапно всичко се преобърна с главата надолу.

Карл замина за Минесота, а мен ме налегна чувството, че той офейка от цялата история. От скандала в селото и от Мари Ос. От отговорността за „Опгор“. От мен, по-зависимия от него, отколкото той беше от мен. Без да съм сигурен, допускам още, че Карл пак е започнал да чува писъците от Хюкен.

Така или иначе, след отпътуването му се възцари тишина.

Страховита тишина.

Петролната компания купи автосервиза и парцела и внезапно аз, двайсет и няколко годишно момче, се оказах управител на бензиностанция. Не знам дали шефовете бяха съзрели у мен нещо, което самият аз не забелязвах, но, все едно, работех денонощно. Не защото бях амбициозен — това дойде на по-късен етап. А защото не ми понасяше психически да стоя вкъщи и да слушам писъците от Хюкен и баладите на златоперия дъждосвирец. Птицата търсеше кой да разсее самотата ѝ. Не непременно приятел, просто компания. Всичко това можеше да се замени с работа, оживена обстановка, шум, заетост, които ми даваха възможност да ангажирам ума си с полезни задачи, вместо да предъвквам наум една и съща стара тъпотия.