Кралството

Изгледах управителя на банката. Значи истина били приказките из селото, че Вилумсен дава заеми на частни лица. Без гаранция и с кожодерска лихва. Тоест, без друга гаранция, освен всеизвестния факт, че Вилумсен по един или друг начин, рано или късно ще си прибере дължимото. Ако пък възникнели затруднения, викал — според слуховете — силовак от Дания да му свърши работата. Ерик Нерел, например, беше взел от Вилумсен назаем неголяма сума, за да купи „Свободно падане“. По думите на длъжника обаче никой не бил прилагал силови методи спрямо него. Тъкмо обратното, Ерик твърдеше, че Вилумсен проявил търпение и изчакал, а когато Ерик го помолил за отсрочка, Вилумсен отговорил: „Докато лихвата тече, ще мирувам, Нерел. Защото лихвата върху лихвите е раят на земята.“

И така, подкарах към „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Не очаквах Рита да е там. Тя ненавиждаше това място. Вилумсен ме прие в кабинета си. Над бюрото висеше препарирана глава на благороден елен. Все едно бе пробил стената с рогата си и оглеждаше учудено обстановката. Вилумсен седеше под еленската глава, облегнат назад на стола, а двойната му гуша се гънеше върху яката на ризата. Беше сплел малките си дебели пръсти над гърдите. Само от време на време вдигаше дясната си ръка, за да изтръска пепелта от пурата си. Наклони глава настрани и ме огледа преценяващо. На това май му викат кредитна оценка, съобразих.

— Лихва два процента — отсече той, след като му изложих проблема си и с какъв срок разполагам. — Начислява се всеки месец. Готов съм още сега да се обадя в банката да преведат парите.

Извадих кутийката си с тютюн и пъхнах пликче под устната си, докато пресмятах на ум.

— Става повече от двайсет и пет процента годишно.

— Момчето умее да смята. — Вилумсен извади пурата от устата си. — Метнал си се на баща си.

— Този път взе ли под внимание, че не се пазаря?

Вилумсен се засмя.

— Да. Това е най-ниската лихва, която мога да ти предложа. Е? Приемаш или отказваш? Времето върви.

— Къде да подпиша?

— О, няма нужда от подписи. — Вилумсен ми протегна десницата си над бюрото. Пръстите му приличаха на дебели лоясали наденички. С мъка потиснах тръпка на погнуса и хванах ръката му.

— Някога бил ли си влюбен? — попита Уни.

Разхождахме се из просторната градина на хотел „Братрайн“. По небето над езерото Хедал се гонеха облаци. Цветовете се меняха със светлината. Чувал съм, че с годините повечето двойки разговарят все по-малко помежду си. При нас беше обратното. И двамата не бяхме от приказливите и по време на първите ни срещи разговора поддържах предимно аз. Срещахме се в продължение на пет години горе-долу веднъж месечно и макар сега Уни да отговаряше по-подробно на въпросите ми, отколкото в началото, беше необичайно да подхване такава тема без конкретен повод.

— Веднъж — казах. — А ти?

— Никога. И какво мислиш?

— За влюбването ли?

— Да.

— Ами… — Вдигнах яката на якето си срещу силния вятър. — Не ти го препоръчвам.

Погледнах я. Пак тази едва загатната усмивка. Накъде ли биеше с този въпрос?

— Четох, че човек се влюбва истински само два пъти в живота си — продължи Уни. — Първия път било акция, втория — реакция. Това били, така да се каже, двете земетресения. Останалото било само по-слаби емоционални трусове.

— Аха — кимнах. — Значи тепърва ти предстоят.

— Но аз не искам земетресения. Имам деца.

— Разбирам. Земетресенията обаче ни сполетяват независимо от желанията ни.

— Да. Не ми препоръчваш да се влюбвам, защото чувствата ти не са били споделени ли?

— Нещо такова.

— И най-сигурно е да напуснеш сеизмичната зона.

Кимнах бавно. Започна да ми просветва за какво говори.

— Май започвам да се влюбвам в теб, Рой. — Тя спря на място. — А не вярвам домочадието да понесе такова стихийно бедствие.

— И?

Тя въздъхна.

— И се налага да напусна…

— … сеизмичната зона — довърших услужливо.

— Да.

— Завинаги ли?

— Да.

Млъкнахме.

— Няма ли да…? — попита тя.

— Не. Ти вече си решила. А аз май съм като баща ми.

— В какъв смисъл?

— Не ме бива да се пазаря.

Последните си часове заедно прекарахме в хотелския апартамент. От леглото се откриваше изглед към езерото. По залез-слънце небето се проясни и Уни сподели, че гледката ѝ напомняла за онази песен на „Дийп Пърпъл“, в която се пее за казино край брега на Женевското езеро. „Нали знаеш, че в песента казиното изгаря до основи“, напомних ѝ.17

— Знам — потвърди Уни.

Отписахме се от хотела преди полунощ. На паркинга се целунахме за сбогом и потеглихме от Нотуден всеки в своята посока. Никога повече не се видяхме.

* * *

Същата година Карл ми се обади на Бъдни вечер. На заден план долових празнично превъзбудени гласове, а Марая Кери пееше „All I Want For Christmas Is You“. Колкото до мен, седях си сам в стайчето в сервиза с чаша акевит, овнешки ребърца, наденички от Вос и пюре от червено цвекло.

— Самотно ли ти е?

— Малко — отвърнах след кратко надникване в душата ми.

— Малко?

— Доста. Ти?

— В офиса се черпим за Коледа. Пием пунш. Затворихме телефонната централа…