Крес

Като се опитваше да не мърда, Синдер вдигна очи към тавана. Малко се ненавиждаше за онова, което се канеше да направи, но нима вече имаше значение? Той никога повече нямаше да се подведе и да повярва, че тя е човек.

— Гледай в дъното на левия ми ирис — каза тя тихо, включи дисплея в ретината си и изкара канала с новините, който беше гледала, преди да пристигнат в Ню Бейджин — новините от Африканския съюз. Говорителят съобщаваше нещо, но Крес не си направи труда да включи звука. Каи наведе главата си надолу. След миг устните му се разтвориха.

— Има… това…?

— Да, новините са.

— Екранът е толкова малък. Просто една точица.

— Аз го виждам далеч по-голям. — По гръбнака на Синдер пробягна тръпка. Той я изучаваше с почти детско изумление, стоеше толкова близо и още държеше ръцете й. Каи осъзна това едновременно с нея. Изражението му внезапно се смени и тя разбра, че той вече не гледаше към дисплея в ретината й, нито към синтетичните й очи. Той гледаше нея.

Сърцето й затуптя бързо.

Каи облиза устните си.

— Съжалявам, че наредих да те арестуват. Но се радвам, че си добре.

— Наистина ли? И не се сърдиш, че те… прострелях?

Устните му се извиха и той погледна надолу. Взе киборгската й ръка, вдигна я и огледа металните пръсти.

— Не си спомням на медицинската диаграма да се споменава нещо за пистолет. Охраната ми щеше да намери тази информация за полезна.

— Обичам да подхранвам известна загадъчност около себе си.

— Забелязах.

Тя следеше с очи как палецът му галеше пръстите й и едва си поемаше дъх, не можеше да помръдне.

— Ръката е нова — рече тя шепнешком.

— Чудесна изработка. — Гласът му също се бе снишил.

— Покритието е само от титан. — Синдер сама не знаеше защо му каза това. Дори изобщо не разбираше какво говори.

Каи наклони глава и допря устните си до ръката й. Покритието не беше снабдено с нервни окончания, но въпреки това допирът изпрати електричество по цялата й ръка.

— Синдер?

— Ммм?

Той вдигна поглед.

— За да сме наясно — нали в момента не използваш силата на съзнанието си върху мен?

Тя примигна.

— Разбира се, че не.

— Само проверявам.

И тогава Каи плъзна ръцете си около кръста й и я целуна.

Синдер се задъха, опря дланите си в гърдите му. Каи я притегли по-близо.

Само след секунди мозъкът й започна да регистрира новите химикали, които наводниха системата й. Повишени нива на допамин и ендорфин, понижено количество на кортизол, нестабилен пулс, повишено кръвно налягане…

Синдер се отпусна върху него и отпрати съобщенията. Ръцете й неуверено си проправиха път към раменете му и след това се увиха около шията му.

Но някъде насред прилива от нови усещания погледът на Синдер се закачи върху дисплея в ретината й, останал сам под тъмнината на клепачите й. Първоначално изпита смътно раздразнение. Но след това…

Фарафра.

Лунитяните.

Клане.

Тя отвори очи. Отдръпна се. Каи се сепна.

— Какво…

— Съжалявам.

Синдер затрепери, все така съсредоточена върху новините. Мина малко време, в което тя с ужас гледаше новините. Каи се покашля. Гласът му беше натежал от сериозност.

— Не, не, аз съжалявам. Не биваше…

— Не! — Тя стисна ръката му, преди той да се е откъснал от нея. — Не е… Заради Левана.

Лицето му стана хладно.

— Тя… тя е отвърнала. Нападнала е… — Синдер изруга, дръпна ръцете си от Каи и закри лицето си, додето смели новините. Орда от лунни войници нападнали оазисното градче преди по-малко от два часа, а после пак толкова бързо изчезнали в пустинята. Избили както цивилните жители, така и войниците на Републиката, изпратени да ги разпитват.

На екрана кадрите се сменяха. Кръв. Толкова много кръв.

— Синдер… къде? Къде е ударила?

— Африка. Градчето… — Тя преглътна. — Хората, които ни помогнаха.

Нещо се скъса в нея. Синдер изкрещя, протегна се към лентата с инструментите, хвана един гаечен ключ и го запрати към отсрещната стена. Ключът изтрака безобидно на пода. Тя сграбчи една отвертка, но Каи бързо я грабна от ръцете й.

— Поставила ли е някакви искания? — рече той с поразително спокойствие. Синдер стисна празните си юмруци.

— Не знам. Знам само, че всички са мъртви. Заради мен. Защото ми помогнаха. — Тя клекна на земята и покри главата си. Цялото й тяло гореше от ярост.

Срещу Левана.

Но най-много срещу самата себе си. Срещу собствените й решения.

Защото си бе дала сметка, че това ще се случи. Но пак беше направила своя избор.

— Синдер.

— Вината е моя.

Една ръка я докосна по гърба.

— Ти не си ги убила.

— А може би точно това съм направила.

— Тези хора съзнаваха ли риска, който поемат, когато ти помогнаха? Опасността, в която се въвличат?

Тя извърна лицето си от него.

— Може би са го сторили, защото са вярвали в теб. Защото са смятали, че рискът ще си заслужава.

— Нима това трябва да ме успокои?

— Синдер…