Кървава луна

— Много съжалявам, Холи, ти си твърде млада, за да видиш тази страна на живота.

Очите на Холи бяха пълни със сълзи и тя дълго време не вдигна глава. Когато го направи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Холи проговори едва когато Кели ѝ предложи хартиени кърпички.

— Благодаря — каза тя, бършейки сълзите си. — Готова съм.

Кели взе писалка и извади нов юридически тефтер с жълти листа от чекмедже на бюрото си.

— Разкажи ми за служителя на бензиностанцията, Хенри Дайкс.

Холи повдигна рамене.

— Спряхме и попитахме за пътя, защото джипиесът престана да работи там горе. Той ни упъти и се пошегува заедно с нас.

— Проучих миналото на господин Дайкс. Той е бил в затвора.

Холи кимна.

— Не се съмнявам. Той имаше избледнели татуировки по ръцете и каза, че са му ги направили „вътре“. Не знаех какво означава това, но Майк ми каза, когато тръгнахме. Защо питате за него?

Кели въздъхна.

— Ами, не можем да го намерим. Господин Дайкс не е отишъл на работа на другата сутрин.

— Мислите, че е бил той?

— Не, но трябва да говорим с него. Сигурна съм, че рано или късно ще се появи.

— Той каза, че обича да ходи на къмпинг на мястото, където отиваме ние, ако това може да ви помогне. Затова познавал района толкова добре.

Кели кимна.

— Нека забравим за момент господин Дайкс. Искам да те попитам какво се случи в бунгалото. Докато си била вътре, ти си чула вратата да се затръшва и тогава си осъзнала, че там има и някой друг, нали така?

— Да, предполагам. Но беше и ветровито, затова не съм сигурна.

— След като вратата се затръшна, колко време мина, докато напуснахте бунгалото?

— Веднага.

— За колко време излязохте навън?

Холи взе няколко носни кърпички и избърса очите си.

— Може би за десетина секунди. Майк мислеше, че това е страхотно старо бунгало и искаше да го разгледаме, но когато вратата се затръшна, и двамата разбрахме, че трябва да се махнем. Тръгнахме към палатките и аз чух… силен звук. Сякаш метална тръба удари друга метална тръба или нещо подобно. Помислих си, че Уил или Ейприл се опитват да ни уплашат, но после Майк… — тя млъкна за момент, защото очите ѝ пак се напълниха със сълзи, — после Майк изкрещя. Не бях чувала някой да пищи така. Той падна и аз видях онова нещо на крака му. Беше разкъсало прасеца му. Виждаха се костите на крака му. — Холи подсмръкна и добави: — Отначало си помислих, че е случайно, но след това осъзнах, че капанът не беше там, когато отивахме към бунгалото.

Кели си записа някои неща.

— Разкажи ми точно какво видя, когато погледна към онези дървета и забеляза човека там. Опиши го.

Холи зарея поглед в тавана, сякаш си спомняше нещо, което не искаше да си спомня.

— Майк го видя пръв и ми каза да бягам. Човекът вече тичаше към нас, когато го видях. Не исках да оставям Майк, но… той ме блъсна и продължи да ми крещи да бягам… затова побягнах.

— Какъв беше човекът — висок, нисък, дебел?

— Мисля, че беше среден на ръст и с нормално телосложение. И лицето му беше абсолютно тъмно, затова мисля, че носеше маска или нещо такова. Не можах да видя нито една част на лицето му.

— А ръцете му? Носеше ли ръкавици?

— Не забелязах ръкавици.

— Какви бяха панталоните му?

— Не знам, приличаха на джинси.

— А тениската?

— Мисля, че беше бяла, но в сънищата ми понякога е черна, затова не знам. Може да е била черна, но аз да не си спомням, когато съм будна. — Холи избърса още няколко сълзи и смачка хартиената кърпичка в ръката си. — Терапевтът каза, че травмата влияе на спомените.

— Мъжът куцаше ли?

Холи повдигна рамене.

— Не знам. Но се движеше бързо…

— Когато те подгони, на какво разстояние беше зад теб?

— Не знам, не поглеждах назад. Изгубих се, защото пътеката се разклоняваше в три посоки. Обърнах се едва когато стигнах до скалата. — Холи преглътна. — И тогава го видях на пътеката зад мен. Държеше нещо… Заприлича ми на бейзболна бухалка. Знаех, че ще ме убие, затова затворих очи и скочих.

— Когато спря да се търкаляш след скока, погледна ли нагоре?

— Не, загубих съзнание от контузията. Когато се свестих, трябваше да изпълзя до пътя, не знам колко време ми е отнело. Знаех само, че не искам да умра там и че той вероятно слиза надолу, за да ме намери. Но накрая някой спря и се обади на 911.

— Спомняш ли си нещо друго от външния му вид? Брада, татуировки, белези, нещо отличително? Нещо, което може да използваме, за да го идентифицираме?

Холи избърса сълзите.

— Не, казах на полицията всичко, което си спомням.

Кели въздъхна. Тя вече знаеше тази информация. Надяваше се Холи да си спомни дребни неща, които беше блокирала в паметта си заради травмата. Спомените оставаха замъглени и откъслечни и в много случаи изплуваха едва след като измине достатъчно време. Трябваше да опита пак след две седмици, за да провери дали Холи си е спомнила нещо друго.

— Холи, спомняш ли си нещо, което не си казала на детективите?

Младата жена се замисли за момент, взирайки се в пода.

— Той дишаше много тежко.

— Кога?