Кървава луна

— Докато тичаше към мен. Не беше толкова близо, но дишането му беше толкова тежко, че го чувах, задъхваше се. Това е единственото, което не казах на полицията. — Тя погледна Кели в очите. — Може ли да ви попитам нещо?

Кели кръстоса крака и остави писалката.

— Разбира се.

— Сестра ми… наистина ли е умряла в огъня, както пише във вестниците?

Кели се поколеба.

— Смятаме, че Уилям се е отдалечил от палатките, може би за да се облекчи, или да вземе дърва за огъня, когато Арло Уорд е завързал сестра ти и я бутнал в огъня. Писъците ѝ вероятно са накарали Уилям да се върне и тогава Арло Уорд го е ударил. След няколко удара Уилям е загубил съзнание и тогава Арло Уорд е прерязал гърлото му и Уилям е умрял от загуба на кръв.

— Ами Ейприл?

Кели отмести поглед встрани. Не искаше да бъде откровена по този въпрос, но знаеше, че рано или късно Холи ще научи истината.

— Той е държал лицето ѝ в огъня между три и пет минути. Съдебният лекар смята, че толкова време е било необходимо Ейприл да умре от задушаване.

— И тогава ли… ги е разрязал?

Кели кимна.

— Да.

Холи преглътна.

— Все още го чувам как диша. Стоя под душа и го чувам да диша зад мен, но няма никого. Това преминава ли някога?

Кели не отговори веднага, но размърда мускулите на челюстта си само за да направи нещо. Мисълта, че тази млада жена ще страда десетилетия заради една човешка отрепка, я изпълни с истинска гореща ярост.

— Не знам, съжалявам.

Холи кимна и после се подпря на патерицата си, за да стане, преди Кели да успее да ѝ помогне.

— И аз съжалявам — срамежливо каза тя. — Сигурно ви затруднявам, като не си спомням нищо.

— Няма за какво да съжаляваш, пък и това няма значение. Арло Уорд си призна. Но ще бъде добре, ако ти го посочиш с пръст по време на съдебния процес и кажеш, че е бил той.

— Съдебен процес? — стъписа се Холи и отвори широко очи от изумление. — Трябва да го видя отново?

— По всяка вероятност случаят ще бъде предаден на съд и ти ще трябва да дадеш показания, Холи. Знам, че ще ти е трудно да го видиш отново, но повечето жертви в случаи като този след това казват, че много се радват, че са го направили. Трябва да му кажеш в очите, че той няма да те победи. И аз ще бъда там през цялото време и ще те защитавам. Обещавам, че няма да ти се случи нищо лошо.

Холи не каза нищо. Изглеждаше отнесена за момент, а после рече:

— По-добре да тръгвам. Трябва да взема лекарства за болката и след това няма да мога да шофирам.

Кели я изпрати до вратата и я прегърна. Холи се разтрепери и се разрида.

Кели я остави да плаче колкото иска. Това съживи спомен, за който не беше мислила от години — младо момиче плаче в обятията на полицай, който току-що ѝ е съобщил, че майка ѝ е мъртва. По-късно същата нощ Кели чу двама полицаи да разговарят как някакъв мъж съборил майка ѝ от велосипеда ѝ, изнасилил я и прерязал гърлото ѝ. Кели беше забравила разговора им преди години, съзнанието ѝ беше блокирало този спомен.

Колко по-лошо би могло да бъде, зачуди се тя, ако като Холи Фалоус беше гледала как любимият ѝ човек умира?

Кели почувства емоцията като камък в гърлото си, но отказа да я освободи. Вместо това щеше да я използва. Гневът, възмущението и тъгата щяха да заредят с енергия работата ѝ по делото и тя се нуждаеше от това. Защото първото изслушване с адвокатите на Арло Уорд я беше научило на нещо — това дело щеше да бъде една от най-тежките битки, които някога е водила.

20.

Същия петък Дилън и Лили бяха заведени до еднопосочното огледало на стаята за разпити на Шерифската служба на окръг Джаксън. Кели Уайтулф вече беше в коридора с ароматизирана цигара с карамфил между пръстите. Тя не ги поздрави, а само каза:

— Ще записвам.

Дилън разбра, че това е предупреждение — ако го направите и се стовари върху вас, ще го покажа на съдебните заседатели.

— Добре — отвърна той.

Доктор Лейтън Симънс седеше в стаята, а срещу него — Арло Уорд. Един детектив подаде глава вътре и каза, че може да започнат.

— Гледай мен и само мен, Арло… — каза Лейтън. — Сега искам да погледнеш в това малко фенерче, което ще държа близо до очите ти. Ще го движа много бавно от ляво надясно и после обратно. Искам да се фокусираш само върху светлината и да броиш всеки път, когато го придвижа от една посока в друга. Прави го мълчаливо. Готов ли си?

— Да.

Това беше фазата за приковаване на вниманието и след четири минути очите на Арло се замъглиха, без да мигат. И после той ги затвори.

— Арло, искам да се отпуснеш. Отпусни всеки мускул, започни с прасците, после бедрата… сега стомаха и гърба… и сега ръцете, от раменете до връхчетата на пръстите. Докато чувстваш как се отпускаш, искам да си представиш, че лежиш върху пухкав, мек, бял облак…

Лейтън говори дълго, все по-бавно и по-тихо, докато накрая прошепваше по една дума на всеки няколко секунди.