Кървава луна

— Сериозно? — попита тя и зави по черен път, който водеше към входа на каньона. — Мислиш, че ще ти плащат триста бона на година, за да защитаваш невинни? Ще се занимаваш с бизнес съдебни спорове. Ще защитаваш големи фирми, когато са сгафили с някоя клета душа и искат да се измъкнат безнаказано. Не, Дилън, няма да е така, ти ще си големият човек, който мачка малкия човек.

Раздразнението, което изпита след думите ѝ, се загнезди някъде дълбоко в него, защото Лили повдигна въпроса точно сега, когато Дилън имаше достатъчно време, за да обмисли предложението. От момента, в който се запознаха, тя винаги е била откровена с него, и той също винаги беше откровен с нея. През повечето време това укрепваше партньорството им, но от време на време страстите се разпалваха, казваше се нещо, което наранява по-дълбоко. Истината, изглежда, боли повече от лъжите.

— Е, все някой трябва да е лошият — каза Дилън, шокирайки я достатъчно, за да не говори за това известно време.

Те паркираха и се качиха пеша до бунгалото. Дилън се обля в пот, докато стигнат, но Лили, като предишния път, изглеждаше във форма, и това го раздразни още повече.

Броуди беше застанал до бунгалото заедно с Пол, племенникът му, който работеше като негов помощник, докато се опитва да пробие в бизнеса на частните детективи. Пол изглеждаше и се обличаше като гимназист. Броуди пък беше с официален черен панталон, жълта, закопчана до горе риза и слънчеви очила „Гучи“, макар да знаеше, че ще върви пеша в гората. Плешивата му глава блестеше от пот и той извади малка носна кърпа и се избърса.

— Не можеш ли поне веднъж да си сложиш къси панталони и маратонки? — попита Дилън.

— По дяволите, това си е направо старческа униформа за барбекю по случай Четвърти юли. Не ми допада. Трябва да се обличаш стилно, Дилън. Този вид на „честно провинциално хлапе“ вече е изтъркан. — Броуди погледна Лили и се усмихна. — Още ли движиш с този нещастник?

— Какво да кажа? — Гласът ѝ прозвуча някак принудено весело. — Той се нуждае от някого, който да се грижи за него.

— Така е. Познавате Пол, нали?

Те се поздравиха и Дилън попита:

— Е, каква е голямата тайна?

— Виж сам.

Броуди се обърна към бунгалото и ги поведе покрай него. Надолу по пътеката, в гъстата гора, имаше друго бунгало, подобно на първото. Дилън пресметна, че е на двеста метра по-нататък, но не се вижда от пътеката заради дърветата.

Броуди отвори вратата и влезе вътре заедно с Пол и Лили. Дилън ги последва и забеляза, че на прозорците е закован дебел, твърд картон, за да не се вижда нищо отвън.

— Беше ли отворено, когато дойде? — попита Лили.

— Официално, да. Неофициално, всяко бивше ченге знае как да влезе с взлом в нечий дом, без да нанася щети.

Броуди Ханкс не говореше много за времето си в полицията на Лас Вегас. Беше споменавал само, че бързо се издигнал по ранг, станал детектив сержант само за няколко години и после загадъчно бил уволнен. Не точно уволнен, но стъжнили живота му и се надявали, че той ще напусне.

Бунгалото беше в пълен безпорядък, както очакваше Дилън. Навсякъде бяха разхвърляни боклуци. На стените със спрей бяха надраскани мръсни думи. Смрад на мухъл изпълваше въздуха.

Броуди ги поведе към спалнята. Дрешникът беше отворен и вътре Дилън видя нещо, от което стомахът му се сви. За пръв път от дълго време той буквално онемя.

Бейзболна бухалка.

23.

Пол и Лили стояха пред дрешника, а Броуди бе седнал на ръба на разнебитеното легло, върху което нямаше дюшек. Дилън крачеше напред-назад и си гризеше ноктите.

— Дилън, ноктите — направи му забележка Лили.

Тя винаги му напомняше, когато започнеше да го прави, и се бяха споразумели, че Дилън ще престане, когато Лили го спомене. В замяна той трябваше да ѝ каже, когато тя скърца със зъби — причината за посещенията ѝ при зъболекаря.

— Мамка му! — възкликна Дилън.

Бухалката беше скрита под боклуци, които Броуди разрита с крака. Пол посегна да я вземе, но Лили и Дилън едновременно извикаха:

— Не я пипай!

Той се стресна и си дръпна ръцете, сякаш е докоснал тенджера с вряща вода.

— В секундата, в която я докоснеш, четиримата ставаме свидетели по делото, и може да бъдем принудени да дадем показания срещу Арло — обясни Дилън.

Пол отстъпи крачка назад.

— Полицаите претърсили ли са бунгалото? — попита той чичо си.

Броуди кимна.

— Вероятно. Но не видях нищо по този въпрос в докладите. И да са го претърсили, сигурно са огледали набързо. Или някой е подхвърлил бухалката, надявайки се, че ченгетата ще я намерят.

Лили се извърна от дрешника и огледа спалнята, като разсъждаваше на глас:

— И така, той напуска местопрестъплението, скрива бухалката и потегля към дома си. Защо? Защо не е хвърлил бухалката от скалата, където полицаите едва ли ще я намерят?

Дилън поклати глава.

— Не знам.

— Може да е друга бухалка, която някой е оставил тук — предположи Броуди.

Дилън пристъпи няколко крачки към бухалката. Дървото беше светло на цвят, почти бяло, и чисто.